Усетих как в гърдите ми се надигнаха позабравени чувства, все едно че някой ме бе блъснал с юмрук — толкова се развълнувах. Цялото минало, забулено досега от ежедневието, изплува пълно със загадки и необикновени преживявания. За миг ми се стори, че сме запокитени обратно в неговата почти осезаема реалност, че всичко това ще ни доведе до ръба на едно чудесно откровение.
— Е, добре — въздъхна той накрая. — Всичко това беше толкова отдавна.
За миг остана смълчан. Искаше ми се да го задържа още, но не можех да измисля какво да му кажа.
— Все пак сигурен ли сте, че не желаете да се изповядате?
— Не зная. Може би не този път.
— Е, както решите.
Измери ме за последно с преценяващ поглед.
— Ако искате — рече той, — можете да идвате понякога. Аз съм все тук. Можем да изпием по чаша.
— Ще ми бъде много приятно.
Отдалечи се към предната част на църквата. В подножието на олтара коленичи и се прекръсти, след което продължи по стъпалата и накрая изчезна в една от страничните пътеки.
Хората започнаха да се връщат в църквата, като първи се появиха възрастните жени, последвани от няколко семейства заедно с децата си. От страничната врата излязоха две момчета от църковния хор, за да запалят свещите. Очевидно скоро щеше да започне службата. Колкото повече хора пристигаха и запълваха местата по скамейките, толкова повече храмът се изпълваше с атмосфера на очакване.
Старият свещеник се появи и се зае с подготовката за службата. Беше облечен в най-хубавите си свещенически одежди и изглеждаше много по-тържествен отпреди, по-впечатляващ, понесъл цялата тежест на богослужението. Трябваше да извърши една дузина внимателно премерени ходове, да отгърне проповедта на нужната страница, да провери потира за причастието, да нагласи водата и виното. През всички тези години, през всички тези столетия ритуалите се бяха дотолкова усъвършенствали, че вече съвсем смътно напомняха за отколешните обичаи край огъня — сега те изглеждаха натежали и обременени. Макар че лично аз отдавна бях престанал да ги посещавам, трябваше да призная, че представляваха опит, макар и слаб, да се ограничи пустотата на всичко в живота ни, за да се сведе до един скромен обред с домашна задушевност. Свещеникът изпълни съвестно подготвителните етапи за всички ритуали съсредоточено, грижливо и внимателно. В един момент реши, че всичко е на мястото си и че литургията може да започне.
Някъде високо над нас хорът поде началните ноти на химна и ние всички станахме на крака. Този момент в литургиите винаги е бил особено вълнуващ, поне за мен, защото отначало гласовете на хористите едва се чуват, за да се извисяват все по-нависоко и тогава наистина усещаш, че вярата в Бога е напълно възможна, след като Неговото величие като че ли кръжи нейде над главата ти, почти осезаемо. Сега запях и аз. Думите сами изплуваха от спомените ми. Отново се преобразих в онова дете от онази малка селска църквица в Италия. Бях и като дете в църквата „Сейнт Майкъл“ в Мърси. Какво исках тогава, за какво жадувах? И какво беше останало от онова дете в мъжа, в който се бях превърнал? Целият онзи копнеж, всичките онези надежди? Къде се бяха дянали? Главата ми се завъртя от нахлулия в нея водовъртеж от образи, цялото ми минало като че ли премина през мен като нещо, което ми е било отнето, за да не се завърне никога вече. И тогава се разплаках.
Боже мой, казах си аз, какво сторих, Боже господи?
Дванадесета глава
Когато излязох навън, по Колидж стрийт се бе възстановило оживеното улично движение. Барикадите покрай бордюрите бяха прибрани, а отпадъците, останали след процесията, бяха изметени от тротоарите. По масите на терасите пред кафенетата седяха мъже в костюми, за да пушат, пият кафе и разговарят, стъпили здраво и солидно на земята, като собственици, дошли да проверят именията си след някоя буря. Тази гледка се повтаряше по цялото протежение на улицата като безкрайно дублиране на един и същи селски мегдан — все същите малки барчета, с тезгяхи и високи столчета, със слаба, синкава светлина вътре и с мъжете около масите отвън по тротоарите. Баровете бяха като фабриките, от които прииждаха тук всички тези мъже. Баровете приличаха на някакви тайни общества, в които мъжете заучаваха и практикуваха определени маниери — на смях или дори на свиване на раменете, та дори и начина, по който до се допуши цигарата до самия й край.