— Виктор, драги мой, очаквах да се завърнеш от африканските джунгли целият нашарен с племенни татуировки или с нещо от този сорт. Просто така, за повече колорит.
Той изглеждаше преждевременно състарен и някак си по-хилав. Косата му вече бе започнала да изтънява в сравнение с времето, когато се срещахме. Освен това бе започнала да посивява, макар че беше само на тридесет.
— Значи реши да се върнеш и сега отново свикваш с всичко тук — рече ми той.
— Така е. Възбуждащо е като всяко начало. За щастие, сестра ми също е тук, в града. — Ала нищо не му споменах за смъртта на баща си.
— Да, помня, че си ми говорил за нея — отвърна Майкъл, въпреки че не можех да си спомня да съм му споменавал за нея. — Предполагам, че се разбирате много добре, нали?
— По-добре, отколкото бяхме свикнали.
Жената на Майкъл, Сузи, не беше италианка и на пръв поглед създаваше впечатление, че е много любезна, мила и симпатична, с което напълно оправдаваше името си1, ала под приветливата й външност се криеше буен темперамент и остра проницателност, съперничеща на тази на Майкъл.
— Предполагам, че всичко всъщност е доста досадно за теб.
— Не, съвсем не е така.
Майкъл домъкна цял галон от домашното вино на баща си и ние тримата започнахме бавно да отпиваме от чашите. Той ми разказа историята за една своя отколешна свада с баща си заради някакъв стар клен, който се извисявал в задния им двор.
— Беше красиво дърво, може би имаше някъде към тридесетина или дори четиридесетина години. Но нещо в него не се харесваше на баща ми. Не помня вече дали голямата сянка, която хвърляше, или просто листата му. Няма значение. Един ден, когато се прибрахме у дома след лятната ваканция, заварихме на мястото му един голям ров, а от величественото дърво бяха останали само цепеници, спретнато подредени на висока камара. Най-тъжното в цялата тази история бе това, че той вероятно бе очаквал ние да се зарадваме, като видим колко грижливо е подредил дървата, останали след отсичането на клена. Все си мисля, че това е свързано с комплексите на всички емигранти. С борбата им със суровите условия на живот тук. Моят старец все се мислеше за покорител на дивата природа или поне за нещо от този сорт.
Докато вечеряхме, в задната стая бебето им изплака веднъж-дваж и Сузи веднага се надигаше от трапезата, за да го приспи отново. Майкъл, възприел важната роля на глава на семейството, я оставяше да се оправя със суматохата, както намери за добре. Но това се промени към края на вечерта, когато той и Сузи си размениха ролите: той започна да прибира масата, докато тя остана на стола да си пуши цигарата. Аз се почувствах неудобно и също понесох към кухнята част от чиниите.
— Значи все още няма жена в твоя живот? — обади се тя.
— Все още не.
— Може би ще трябва да те запознаем със сестрата на Майкъл, та да видим дали ще може да се уреди нещо.
— Тя по-хубава ли е от него?
— Горе-долу същата стока, само дето има повече коса на главата си.
Тази вечер бях решил да дойда с обществения транспорт, за да не се налага да обяснявам на Майкъл за бащиния си олдсмобил. Майкъл, разбира се, ми предложи да ме откара със своята кола до спирката на метрото. В колата внезапно заговори още по-откровено:
— Не искам да кажа, че съжалявам. Но не стана така, както си го бях представял — да ходя на работа от девет до пет и така нататък. Уважавам това в теб, че се опитваш да се справяш по различен начин…
Усетих прилив на привързаност към него, особено като си припомних как преди малко ние двамата с него бяхме рамо до рамо пред умивалника на кухнята, Сузи още си допушваше цигарата във всекидневната, а бебето им спеше в съседната стая. Прииска ми се да му докажа, че всъщност не притежавам нищо, освен свободата си.
— Мисля, че всички ние се справяме, но всеки сам си подбира своя път.
Щом стигнахме до спирката на метрото, за моя изненада Майкъл излезе от колата и ми стисна ръката на раздяла, сякаш ме изпращаше на някакво дълго пътуване.
Напоследък все по-рядко се замислях за смъртта на баща ми. Наистина това мрачно събитие си оставаше най-разтърсващото в съзнанието ми, ала все пак дори и него бях започнал да забравям. То вече се бе превърнало в неоспорим факт подобно на въздуха, който дишах, при това факт, изцяло принадлежащ на миналото и засягащ ме само първосигнално. Винаги, когато се настанявах в неговия автомобил, ме обземаше неясното усещане, че той още присъства тук някъде, че в следващия миг ще видя наполовина изпразнената му цигарена кутия „Ротманс“, захвърлена върху арматурното табло. Както и разпилените по пода на купето изпоцапани програми за църковни сбирки. Понякога дори си съчинявах цяла история: все едно, че той е до мен на шофьорската седалка и ние двамата отиваме на неделната служба в църквата „Сейнт Майкъл“. Но като се изключат тези натрапчиви призрачни асоциации, нямаше нищо друго, което да ми напомня за него. Вместо това мислите ми все по-често се насочваха към спомените за майка ми. Сякаш смъртта на баща ми най-после ме бе освободила от всякакви препятствия отново да си мисля за нея. Вълнувах се, като си припомнях нейната смърт, по време на раждането на Рита, на път за Канада, докато бушуваше онази страховита морска буря, която като че ли и сега ме връхлиташе с пълна сила. Всичко обаче ми изглеждаше толкова невероятно, че на моменти ми се струваше, че засяга живота на други хора, а не моя собствен. Изненадах се колко живи са преживелиците от онова драматично плаване, които се възкресиха в съзнанието ми, колко живо е усещането за надвисване на някаква непреодолима беда, което допълнително добиваше тежест, породена от пропастта между света, в който дотогава бях живял, и новия свят на баща ми, който по онова време ми бе напълно непознат. В моето по детински изкривено съзнание очаквах от майка ми да се пръкне някакъв демон, някакво ужасяващо и страховито изчадие със змийска глава. Ала вместо това се сдобих с едно бебе със сини очи, със сестра, след което майка бавно започна да кърви като последица от раждането и така продължи чак до смъртта й.
1
Според някои изследователи името Сузана произлиза от древноперсийското название на лилията; според други — от древноегипетската дума за лотоса. — Б.пр.