Понякога подкарвах колата си, за да обикалям из града като странстващ тийнейджър, следвайки улици, чиито имена никога не бях знаел, докато не стигна чак до най-отдалечените и още по-банално изглеждащи предградия. Удивляваше ме това струпване от най-разнообразни емигрантски общности, за които нищо не знаех, сред никому неизвестните предградия, всяко от тях със своите характерни особености, със своите настроения дори, въпреки че местните обитатели обикновено бяха скрити от погледа ми зад здраво залостените врати и засенчените със завеси или с щори прозорци. Мисълта за случващото се зад тях, за ежедневния живот, протичащ там, всеки месец, всяка седмица, всеки час дори, мисълта, че всеки от тукашните хора навярно живее със съзнание за собствената си значимост и житейска цел, тази мисъл — беше едновременно въодушевяваща и потискаща. Понякога дори ми се струваше, че чувам да отекват в главата ми всички тези милиони гласове подобно на радиопредавания, но с адски много смущения. И все пак не можех да се отърся от чувството, че този град е само преден пост в настъплението на хората срещу безкрайните полета наоколо, само едно безкрайно повторение на Колидж стрийт. Навред ме срещаше все същата гледка, на която отдавна се бях наситил от моя ъглов прозорец, гледащ на запад от апартамента — дълга, предълга поредица от прашни фасади на двуетажни и триетажни къщурки като главната улица на някое от унилите градчета по границата с прерията, зад която се шири само Дивият запад. Привечер, когато слънцето се скриваше зад силуетите на сградите, сякаш именно те представляваха края на видимия свят. Улицата ми се струваше само като моментна снимка на онази, която е била тук още преди стотина години. Представях си образно старомодните тротоари, застлани с изпокаляни дъски, простиращи се пред къщите; самите къщи до една с дървена ламперия отпред; групите от работници по пътищата, всички до един емигранти, които се бъхтеха, приведени над тротоарите и паважа чак дотам, докъдето улицата свършваше и започваше непроходимата кал, устремени да разширяват града все по-нататък независимо от негостоприемния околен свят.
Пред нашата сграда често се случваше да се разминавам с групи деца, изведени навън на разходка. Най-често техните учителки бяха млади жени, изглеждащи съвсем обикновено, с джинси и мъхнати вълнени пуловери. Те превеждаха хлапетата едно по едно покрай въжетата с яки възли, които предпазваха от пътни произшествия малкия детски свят, пълен със забави и шеги, с чудеса и игри. Децата със своите усмихнати личица, независимо дали бяха черни, жълти или бели, не подозираха или не обръщаха внимание на разликите помежду си и притежаваха може би различен поглед към този огромен, грозен, сивеещ свят. Още помня как веднъж, докато продължавах да зяпам след отминаващата група дечица, се случи едно съвсем малко момиченце с азиатско лице, от последните в редицата, да се извърне към мен, за да ми се усмихне мило и да ми изтанцува, потайно и забързано, две-три стъпки. След което веднага се завъртя и продължи сякаш нищо не е било, отминавайки с групата на фона на залязващото есенно слънце.