— Нищо особено. Пък и ти си прав, че тя може би се взема прекалено на сериозно. Доста е чувствителна заради това, че е осиновена и така нататък.
— Ама нали и ти си осиновена?
— С тая разлика, че аз по-добре умея да прикривам чувствата си. Това е всичко.
Най-после привършихме с прибирането и почистването. Очаквах тя да пожелае да си тръгне на следващата минута.
— Искаш ли още малко вино? — попитах я аз.
— Не зная. Мисля, че пих достатъчно.
— Нали казват, че във виното е истината.
— Не съм сигурна дали искам да стигам дотам.
Пренесохме чашите си обратно във всекидневната. Рита изу обувките си и се сгуши в единия ъгъл на дивана, отрупан с възглавници.
Така между нас внезапно се възцари незапомнена близост.
— Винаги съм искала да поговорим за нещо — замислено промълви тя. — Още отпреди да заминеш за Африка. За нашата майка.
Тази болезнена тема открай време висеше между нас и приличаше на трудно поносимо бреме. Тя внасяше допълнителна неловкост в отношенията ни, които и без това бяха белязани с толкова много мълчание през всички изминали години. Но именно защото толкова дълго бе старателно заобикаляна, сега темата особено силно ни привличаше и двамата.
— Вината е моя — въздъхнах аз. — Не че случилото се е представлявало някаква тайна или нещо подобно.
— Винаги съм искала да зная как е изглеждала. Никога не съм виждала нейна снимка.
— Ами, бих казал, като теб. С черна коса. Красива.
— Благодаря. Но, моля те, говори по-сериозно.
— Честно казано, понякога дори и аз не мога да си я спомня ясно. Толкова много време изтече.
Мислех да спомена за очите й — много добре ги помнех, разбира се, с тяхната неестествено дълбока чернота, почти напълно черни, макар че това ми хрумна като че ли само за да изтъкна контраста със сините очи на Рита.
— Винаги съм си мислела, че в нейната история е има нещо странно и дори диво — отново заговори Рита. — Да имаш любовна история в село като онова. Все ми се струваше, че се касае за някаква грешка или за нещо подобно, защото хората тогава просто не са смеели да си позволят такива увлечения.
Въобще не попита за баща си. Този въпрос никога дори не беше зачекван, тъй като заради изминалите години изглеждаше някак си отдалечен от нас и станал малко или повече неутрален. Пък и аз много малко можех да й разкажа за него: само беглите слухове, които бях подочул, както и смътния спомен за една сянка, прокрадваща се иззад вратата на обора. В спомените ми той фигурираше не толкова като личност, със своето минало, име, физиономия и всичко останало, а по-скоро като събитие, като нещо, което се е случило между другото и после набързо е забравено.
Стана късно. Предложих на Рита да я изпратя до квартирата й. Вече бяхме изпили доста, ала въпреки това оставахме притихнали. Докато слизаше по противопожарната стълба отстрани на къщата, Рита се препъна, политна и за миг се вкопчи в мен, за да не изгуби равновесие. Веднага я прегърнах, както бях свикнал, когато беше още съвсем малка, толкова ми бе приятно отново да се облегне на мен, крехка и безпомощна като невръстно дете.
— Добре ли си?
— Да. Извинявай.
Закрачихме мълчаливо към нейната квартира. Навън въздухът беше свеж, а бузите на Рита — зачервени от студа.
— Може заедно да отидем на кино или нещо подобно — предложих аз.
— Ще бъде чудесно.
— Какво ще кажеш за този уикенд?
— Мисля, че става. Имам предвид, че ми предстоят контролните изпити по средата на семестъра, но няма да уча до късно вечерта.
— Тогава ще ти звънна — рекох аз.
Тя се засмя.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Ако не изпълниш обещанието си, ще отговаряш пред Елена.
Като се обърна, си казах, че сега в стъпките й се забелязва някаква особена лекота, може би заради това, че се уговорихме отново да се видим.
Четвърта глава
Започнахме редовно да се виждаме, по два или три пъти седмично, най-често в моя апартамент и обикновено сами. При нашите срещи аз винаги усещах кога зад Рита наднича сянката на Елена, макар че рядко я споменавахме. И макар че Рита нито веднъж не се издаде, почувствах, че отношенията между двете сериозно са охладнели, понеже за Рита нашите срещи се явяваха в известен смисъл отдалечаване от влиянието на Елена, при това толкова интензивно, че тя не можеше да го прикрие.