Дадох й ключ за апартамента. В дните, когато се прибирах от университета, често я заварвах да учи на масата в кухнята, струпала учебниците пред себе си или разпръснала по масата листата, които изпълваше с неравния си почерк. Понякога се случваше в продължение на часове тя да учи в кухнята, а аз — край бюрото си във всекидневната. Ако заставах под определен ъгъл спрямо коридора, можех понякога тайно да й хвърлям по един поглед през двете отворени врати, докато тя четеше или си водеше записки, докато свиваше рамене или вдигаше ръка, за да отмята косата си. Когато бях в Африка, ние си разменяхме писма, изпълнени с колебливи и половинчати откровения. И все пак всичко, което тогава бях узнал за онова, което я вълнува, се оказа съвсем скромно в сравнение с познанията, които ми донесоха тези откраднати мимолетни погледи, докато тя учеше в кухнята, без да подозира, че скришом я наблюдавам.
Тя успя да се сприятели с нашия чернокож домоуправител Еди. Този Еди беше известен с това, че често се впуска, и то посред нощ, в ожесточени спорове със своя приятел от бялата раса — с когото споделяха апартамента. Всъщност тези караници служеха едновременно като аргумент и контрааргумент за наличие на интимна връзка между двамата. Еди обаче отговаряше винаги твърде уклончиво на въпросите относно личния си живот, като се опитваше да го представя не такъв, какъвто бе всъщност. Но поне бе стриктен по отношение на регистрацията на външните посетители в сградата. Когато времето бе по-топло, той обикновено дежуреше отвън, на тротоара, или се изтягаше върху един стар шезлонг, опънат пред прозореца на апартамента му в партера, точно под сянката, хвърляна от килнатата на една страна стара смрадлика; а когато ни връхлиташе студената зима, той заемаше мястото си в портиерската стаичка, вътре във входа. Често чувах гръмкия му глас, когато поздравяваше Рита при всяко нейно влизане в сградата. Поздравите му винаги бяха лаконични, закачливи, но без намеци. Особено забележителен бе неговият говор — странна смесица между ленивото северняшко бърборене и типичното южняшко провлачване на гласните:
— Ето че пак се появи при нас.
— Точно така. Не можеш да се отървеш от мен.
— Е, тогава някой трябва да каже на Виктор да внимава и да не кани никого другиго в апартамента си, за да не го свариш ненадейно в неподходяща компания.
Откакто Рита ме посещаваше, Еди пък започна да ме удостоява с дребни услуги, направени скришом сякаш за да си спести унижението да го видят, че е толкова любезен с някого сред нас. Например почистваше старателно снега, навалял по противопожарната стълба, когато знаеше, че ще излизам навън. Качваше се чак до моя етаж, за да ми донесе лично пощата, като пъхаше пликовете, вестниците и рекламните брошури под прага на вратата ми. Понякога се долавяше нещо толкова интимно в жестовете му, че отначало дори ги възприемах просто като опит за сближаване, обаче не толкова с мен, колкото с Рита. Ала все пак зад всичко това се криеше още нещо, някакво едва доловимо усукване около нас с Рита, което за Еди бе израз на необходимостта му да следи отдалече крехкото приятелство, зараждащо се между Рита и мен.
По едно време реших да обсъдя с Рита онова допълнително условие към завещанието на баща ми, онази специална клауза, която засягаше нейното финансово подпомагане. Мислех си, че като узнае за нея, това някак си ще ни обвърже още по-тясно, щом обаче й го съобщих, тя се почувства още по-неудобно.
— Това е начин да се признае официално, че ти си моя сестра — опитах се аз да я успокоя. — Това още не означава, че му дължиш нещо.
— Не е така, защото ме кара да се чувствам странно. Никога не съм ти казвала, че веднъж го видях на една от улиците в Мърси. Беше малко, преди да умре. Никога няма да забравя как ме изгледа тогава. Нали знаеш способността му да гледа мрачно и вторачено, сякаш невидим облак засенчва лицето му. Като малко хлапе, все се плашех, възприемах го като признак, че ми е сърдит за нещо, макар че не беше истина. За пръв път го видях тогава да ме гледа някак си по-различно. Сякаш през целия си живот бе опитвал да забрави какво се е случило между нас, но ето че аз отново се появих пред него и с това му напомних за съществуването си. А щом разбрах, че е умрял, веднага се сетих как ме изгледа тогава, при последната ни среща.
От писмата на баща ми, които получавах в Африка, знаех колко уязвим бе той през този период, как нещо на пръв поглед доста незначително можеше да го сломи.
— Толкова много неща се случиха оттогава — казах аз. — Никой няма вина за това, което стана.