Когато стигнах до апартамент 1 Б, вратата вече бе отворена и ме чакаше мъж, който се представи като Гюс Крамър, домоуправител на сградата. Докато тази сутрин преглеждах папката, си спомних какво каза на времето баща ми за него.
— Този тип се притеснява повече да не го обвинят за изчезването на Мак, отколкото, че нещо се е случило с него. А жена му е още по-лоша. Имаше нахалството да каже, че господин Олсен ще бъде огорчен. Като че ли трябва да ни пука за собственика на този подновен блок с евтини квартири!
Беше смешно, че когато се приготвях за тази среща, постоянно променях решението си какво да облека. Отначало бях извадила един лек костюм с панталон, какъвто носех в съда, докато работех при съдията, но реших, че изглежда прекалено делови. Исках семейство Крамър да се чувства непринудено в мое присъствие — да видят у мен малката сестричка на Мак, да ме харесат, да пожелаят да ми помогнат, затова реших да си сложа памучен пуловер с дълги ръкави, дънки и сандали. Като талисман за късмет си сложих верижката, която Мак ми бе подарил за шестнадесетия ми рожден ден. На нея имаше две висулки — едната изобразяваше кънки за лед, а другата футболна топка, в чест на двата ми любими спорта.
Когато Гюс Крамър ми се представи и ме покани вътре, ми се стори, че съм се пренесла в миналото. Въпреки целия си успех татко така и не успя да убеди баба да се премести от апартамента си в Джаксън Хайтс, Куинс. Този апартамент бе обзаведен със същите меки мебели, изработен на машина персийски килим и маси с кожени плотове като нейния. Единствената вещ, която не подхождаше на стаята, бе стъклената масичка за кафе.
Първото впечатление, което добих за Гюс и Лил Крамър, бе, че това са хора, които след многото години заедно започват да си приличат. Нейната стоманеносива коса бе с точно същия оттенък като неговата. И двамата бяха малко по-ниски от средния ръст, с набити фигури. Очите им бяха еднакво сини и нямаше как да сбъркам бдителното изражение на лицата им, когато ме удостоиха с неохотна усмивка.
В действителност ролята на домакин пое не някой от тях, а третият човек в стаята.
— Госпожице Макензи, много се радвам да се запознаем. Аз съм Хауърд Алтман, мениджърът на „Олсен Пропъртис“. Когато брат ви изчезна, все още не бях на сегашната си работа, но знам колко разтревожен беше господин Олсен от самото начало. Защо не седнем и не ви оставим да ни обясните как можем да ви бъдем полезни?
Почувствах негодуванието на Крамърови, когато Алтман зае централната роля, но самата аз се почувствах облекчена, защото това ми даде възможност да започна по-лесно с предварително подготвената си реч. Седнах на ръба на най-близкия стол и насочих думите си към него:
— Както очевидно сте чули, моят брат, Мак, изчезна преди десет години. Оттогава просто не е имало и следа от него. Той обаче ни се обажда всяка година на Деня на майката, както направи и сега, преди няколко дни. Докато разговаряше с майка ми, вдигнах телефона и се заклех, че ще го намеря. По-късно същия ден той е отишъл в „Свети Франциск“ — църква в нашия квартал, където чичо ми е свещеник, и е оставил бележка, с която ме предупреждава да стоя настрана. Ужасно се боя, че Мак може да е в някаква беда и се срамува да ни помоли за помощ.
— Бележка! — Възклицанието на Лил Крамър ме накара да млъкна. Останах слисана, когато видях как бузите й пламват и несъзнателния жест, с който тя посегна и сграбчи ръката на съпруга си. — Искате да кажете, че е отишъл в „Свети Франциск“ и е оставил бележка за вас? — попита тя.
— Да, на литургията в единадесет часа. Защо това ви изненадва, госпожо Крамър? Знам, че през всички тези години са излизали статии за изчезването на брат ми, отбелязва се също, че той се свързва с нас.
Гюс Крамър отговори вместо жена си.
— Госпожице Макензи, съпругата ми винаги се е чувствала ужасно заради брат ви. Той бе един от най-приятните и възпитани младежи, които сме имали в тази сграда.
— Точно това каза и господин Олсен — подкрепи го Хауърд Алтман. А после се усмихна. — Госпожице Макензи, позволете ми да ви обясня. Господин Олсен е напълно наясно с капаните, които в наше време са заплаха за младите хора — дори за онези, които са природно надарени в интелектуално отношение. Той винаги идваше да поздрави новите студенти. От години вече не го прави, но ми е разказвал колко силно впечатление са му направили родителите ви и брат ви. И нека ви кажа, семейство Крамър винаги са били особено бдителни по отношение на прекомерната употреба на алкохол или още по-лошо, на наркотици. Ако брат ви е имал подобен проблем, той не е започнал или продължил под този покрив.