Видях, че въпросът ми ги изненада. Този път и двамата Крамър погледнаха към Хауърд Алтман в очакване да получат инструкции.
— Апартаментът, разбира се, е бил наеман многократно след изчезването на брат ви — рече той, — но тъй като наближава краят на семестъра, много от студентите вече са си тръгнали. Какво е положението в 4 Г, Лил?
— Двамата, които живеят в по-голямата стая, си заминаха. Уолтър Канън е в старата стая на Мак, но и той си тръгва днес.
— В такъв случай може би бихте могли да позвъните по телефона и да попитате дали госпожица Макензи може да разгледа жилището? — предложи Алтман.
Няколко мига по-късно вече се изкачвахме по стълбището към четвъртия етаж.
— Студентите нямат нищо против да се катерят по стълбите — каза ми Алтман. — Трябва да призная, че самият аз съм много доволен, задето не ми се налага да тичам нагоре-надолу по тях всеки ден.
Уолтър Канън бе двадесет и две годишен младеж с ръст метър и деветдесет, който прие извиненията за натрапването ми с махване на ръка.
— Просто се радвам, че не дойдохте преди един час — каза той. — Нещата ми бяха разпилени навсякъде. — И обясни, че се връща в родния си Ню Хампшир за лятната ваканция, преди да започне юридическото училище през есента.
Той е на същия етап от живота си, на който беше и Мак, когато изчезна, помислих си тъжно.
Апартаментът не отговаряше на неясния спомен, който пазех от него. Малък коридор, сега претъпкан с багажа на Канън, кухня, разположена непосредствено срещу входната врата, коридор надясно с дневна и спалня отстрани и баня на отсрещния край. Отляво на първия коридор имаше втора баня, а зад нея се намираше стаята, в която бе живял Мак. Без да слушам коментарите на Алтман колко добре бил поддържан апартаментът, влязох в помещението, което преди десет години е било спалня на Мак.
Стените и таванът бяха боядисани в бледокремаво. На леглото бе метната лека покривка на цветя. Пред двата прозореца висяха подобни по десен пердета. Гардероб, бюро и един удобен фотьойл допълваха обзавеждането. Сиво-син килим покриваше пода от едната стена до другата.
— Този апартамент, също както останалите, когато ги освободят, незабавно ще бъде боядисан наново — говореше Алтман. — Килимът, покривката и завесите ще бъдат изпрани. Гюс Крамър ще се погрижи кухнята и баните да са в безупречно състояние. Ние много се гордеем с квартирите, които предлагаме.
„Мак е живял тук цели две години“ — помислих си аз. Представих си, че е изпитвал към това място същите чувства, които изпитвах аз към своя апартамент. Негово собствено кътче. Можеше да става рано или късно, да чете или да не чете, да вдига телефона или да не го вдига. Вратата на гардероба бе отворена и, разбира се, сега той беше празен.
Спомних си твърдението на Крамър, че брат ми е носел яке, отворена на врата фланелка и панталон, когато е излязъл.
„Какво беше времето онзи ден?“ — запитах се. Дали е бил някой от онези студени майски следобеди като миналата неделя? Или е било много топло и излизането на Мак в три часа с яке означаваше нещо? Любовна среща? Отиване с колата до дома на някое момиче в Кънектикът или Лонг Айлънд?
Странно, но както стоях в тази стая десет години по-късно, изведнъж усетих присъствието му. Мак винаги бе така сговорчив. В кръвта на татко бе състезанието, стремежът незабавно да навлезе в някоя ситуация и с абсолютна точност да се ориентира и да направи преценката си. Знам, че и аз съм такава. В това отношение Мак приличаше повече на мама. Той винаги бе готов да отстъпи на другите. Също като нея, ако осъзнаеше, че го използват или се отнасят нечестно с него, той нямаше да направи скандал, а просто щеше да се дистанцира, да се отдръпне от ситуацията. Струва ми се, че сега мама правеше точно това — тя приемаше бележката, оставена от Мак в кутията за дарения, като плесница в лицето.
Отидох до прозореца, опитвайки се да видя това, което бе видял той. Знаейки колко много обичаше да стои до прозорците в апартамента в Сътън Плейс и да изучава панорамата, Ийст Ривър с лодките и катерите, светлините на мостовете, самолетите, които излитаха и кацаха на летище „Ла Гуардиа“, бях сигурна, че се е взирал често през тези прозорци към Уест Енд Авеню, към тротоарите, пълни с хора, към многобройните автомобили, които задръстваха улиците.
Сънят, в който го бях видяла онзи път след среднощното му обаждане в Деня на майката, отново изплува в съзнанието ми. Отново вървях по някаква тъмна пътека, изпълнена с отчаяно желание да намеря Мак.
И той отново ме предупреждаваше да не се приближавам.