Както обикновено, звукът на гласа му съкруши мама и тя се разплака.
— Мак, обичам те. Искам да те видя — започна да го умолява тя. — Не ме интересува в каква беда се намираш, какви проблеми имаш да разрешаваш, ще ти помогна. Мак, за бога, минаха десет години. Не ми го причинявай повече. Моля те… моля те…
Той никога не е оставал на телефона за цяла минута. Знае, че ще се опитаме да проследим обаждането, сигурна съм, но сега, когато технологиите са толкова напреднали, винаги звъни от клетъчен телефон с предплатена карта.
Бях решила какво да му кажа и сега заговорих бързо, за да го накарам да ме чуе, преди да затвори.
— Мак, ще те намеря — казах му. — Ченгетата се опитаха и не успяха. Както и частният детектив. Аз обаче ще успея. Кълна се, че ще успея. — Гласът ми бе тих и твърд, както възнамерявах, но плачът на майка ми ме накара да престана да разсъждавам. — Ще те намеря, отрепка такава — изпищях в слушалката, — и дано имаш дяволски добра причина да ни измъчваш така.
Чух щракване и разбрах, че е прекъснал връзката. Искаше ми се да си прехапя езика, да върна думата, с която го бях нарекла, но разбира се, вече бе прекалено късно.
Знаех срещу какво се изправям, защото бях сигурна, че мама ще побеснее заради начина, по който се бях разкрещяла на Мак, сложих си пеньоара и слязох на долния етаж на апартамента, в който бяха живели двамата с татко.
Сътън Плейс е един от скъпите квартали в Манхатън, с градски къщи и апартаменти с изглед към Ийст Ривър. Баща ми купил жилището, след като завършил юридическото училище във Фордхам и успял да се издигне до мястото на партньор в една фирма по корпоративно право. Нашето привилегировано детство с Мак бе осигурено както от ума му, така и от непоклатимата етика на работещ човек, втълпена му от овдовялата му майка. Той никога не позволи дори един цент от парите, наследени от майка ми, да се отразят на начина ни на живот.
Почуках на вратата и я отворих. Тя стоеше пред огромния панорамен прозорец, който гледаше към Ийст Ривър. Не се обърна, макар да знаеше, че съм там. Нощта беше ясна. Виждах светлините на моста Куинсбъро отляво. Дори в този ранен час преди зазоряване по него се движеше дълга редица коли. За миг ми мина нелепата мисъл, че Мак е в една от тях и след като е направил годишното си обаждане, сега пътува към някое далечно място.
Мак винаги е обичал да пътува — в кръвта му е. Бащата на майка ми, Лиъм О’Конъл, се родил в Дъблин, завършил колежа „Тринити“ и дошъл в Съединените щати — умен, образован и пробивен. В продължение на пет години изкупувал картофените ниви в Лонг Айлънд, които накрая се превърнали в Хамптънс, недвижими имоти в Палм Бийч, парцели на Трето авеню, когато то все още било само мръсна, тъмна улица в сянката на надвисналата над него железопътна линия. А после повикал при себе си моята баба — английското момиче, което срещнал в „Тринити“ — и се оженил за нея.
Майка ми Оливия е типична английска красавица — висока, стройна като върба, въпреки че е на шейсет и две години, със сребърна коса, сиво-сини очи и класически черти. На външен вид Мак е същинско нейно копие.
Аз съм наследила червеникавокестенявата коса, кафявите очи и волевата челюст на баща ни. Когато майка ми носеше токчета, ставаше малко по-висока от татко; също като него, и аз съм със среден ръст. Прониза ме копнеж; той да е тук, докато прекосявах стаята и обгръщах раменете на майка си с ръка.
Тя рязко се обърна и ме плисна гневът, който бликаше от нея.
— Каролин, как можа да говориш на Мак по този начин? — остро попита тя, притиснала здраво ръце към гърдите си. — Не разбираш ли, че трябва да има някакъв ужасен проблем, който го държи далеч от нас? Не можеш ли да проумееш, че сигурно е ужасно уплашен, чувства се безпомощен и тези обаждания са вик за разбиране?
Преди смъртта на баща ми двамата често водеха такива емоционални разговори — майка ми винаги защитаваше Мак, а баща ми стигаше до състояние, в което бе готов да си измие ръцете от цялата история и да спре да се безпокои.
— За бога, Лив — сопваше се той на мама, — по гласа му личи, че всичко е наред. Може би се е забъркал с някоя жена, която не желае да доведе тук. Или пък се опитва да пробие като актьор — нали това искаше, когато беше дете. Може да съм бил прекалено строг с него, като съм го карал да работи през лятото. Кой знае?
Накрая винаги се извиняваха един на друг — мама обляна в сълзи, татко измъчен до краен предел и разгневен на самия себе си, задето я е разстроил.
Не възнамерявах да задълбочавам грешката си, като се опитвам да се оправдая. Вместо това казах: