„Не е наред!“ — помисли си трескаво Ник и започна да набира вече познатия номер на детектив Барът.
73.
— Благодаря, че ни приехте, господин Уолъс — каза учтиво Барът.
— Няма нищо. Има ли някакви новини за Мак? — попита Елиът.
— Не, боя се, че няма, но възникнаха някои въпроси, които вие можете да ни помогнете да изясним.
— Разбира се. — Елиът направи знак на детективите да седнат.
— Познавате ли Хауърд Алтман?
— Да. Работи при моя клиент Дерек Олсен.
— Не е ли вярно, че именно вие сте го препоръчали на Олсен преди десет години?
— Мисля, че да.
— Откъде познавате господин Алтман?
— Не съм съвсем сигурен. Доколкото си спомням, един предишен клиент беше продал свои имоти и искаше да го препоръча на някой друг. — Лицето на Елиът бе съвсем безизразно.
— Кой беше този клиент?
— Не съм сигурен, че изобщо си спомням. Имах работа с него съвсем за кратко. Чисто съвпадение. Олсен беше при мен и се оплака, че не може да си намери добър помощник, и аз му споменах Алтман.
— Разбирам. Бихме се радвали да научим името на този клиент и съм сигурен, че и вие ще искате да го намерим. Алтман може да се окаже виновен за отвличането на Лизи Андрюс, което, разбира се, би очистило името на Мак Макензи.
— Всичко, което би очистило името на Мак, ще бъде безценно за мен. — Гласът на Елиът потрепери.
Барът го изучаваше, отбелязваше си красиво ушития костюм, искрящата от белота риза, хубавата вратовръзка в червено и синьо. Гледаше как Елиът сваля очилата си, излъсква ги и отново си ги слага. „У него има нещо, което ми прави впечатление. Какво е то? — запита се. — В очите и челото е.“ Да, очите и челото на Елиът Уолъс му изглеждаха познати. А после се запита: „Възможно ли е? Мили боже, та той прилича на Алтман“. Направи знак на Гейлър да продължи с въпросите.
— Господин Уолъс, не е ли вярно, че вие сте попечителят на имуществото на Мак Макензи?
— Аз съм попечителят на всички тръстове на семейство Макензи.
— Единственият попечител?
— Да.
— Какви са условията на тръста на Мак?
— Тръстът беше създаден от дядо му. Мак не може да получава доходи от него, преди да навърши четиридесет години.
— А през това време, разбира се, сумата продължава да расте.
— Да. Парите бяха грижливо инвестирани.
— Какво ще се случи, ако Мак умре?
— Тръстът ще се прехвърли на децата му, а ако няма такива — на сестра му, Каролин.
— Би ли могъл Мак да поиска известна сума от тръста си поради някаква причина, която вие като попечител прецените, че е основателна?
— В такъв случай тази причина би трябвало да бъде извънредно сериозна. Дядо му не желаеше наследникът му да се окаже плейбой.
— А какво бихте казали за факта, че Мак е искал да се ожени; че бъдещата му съпруга е била бременна с неговото дете; че вече не е искал родителите му да плащат разходите му вместо него; че е искал да се запише в юридическо училище и да плати, за да може жена му да учи в медицинско училище? Всичко това щеше ли да бъде достатъчна причина, за да изтегли пари?
— Би могло да бъде, но подобна ситуация не е възниквала. — Елиът Уолъс се изправи. — Както разбирате, имам натоварена програма и…
Клетъчният телефон на Барът иззвъня. Обаждаше се Ник Демарко. Барът се заслуша, твърдо решен да запази изражението си непроницаемо. Каролин Макензи бе изчезнала. „Следващата жертва“ — помисли си той.
Уолъс, протегнал ръка, ги подканваше да излязат от кабинета му. „Лукас Рийвс е прав — помисли си Барът. — Сега всичко си идва на мястото.“ Реши да подведе Уолъс с фалшива информация.
— Не бързайте толкова, господин Уолъс — каза той. — Никъде няма да ходим. Хауърд Алтман е арестуван. Не спира да се перчи за онези отвличания. Фука се, че е работел за вас. — Направи кратка пауза. — Вие не ни казахте, че сте негов роднина.
Най-после невъзмутимостта на Елиът като че ли поддаде.
— О, горкият Хауи — въздъхна той, подпря се с една ръка на бюрото си, а с другата бръкна в най-горното чекмедже. — Той, разбира се, е съвършено невменяем.
— Не, не е — процеди хладно Барът.
Елиът Уолъс отново въздъхна.
— Моят племенник психопат обеща да умре по спиращ дъха начин и да вземе Каролин и Лизи със себе си. Дори и това не успя да направи.
С едно-единствено бързо движение Елиът Уолъс извади малък пистолет от чекмеджето на бюрото си и го допря до челото си.