След последния звънец ѝ казаха, че шофьорът на автобуса ще я остави четири километра преди пътеката за дома ѝ, защото пътят там бил твърде песъчлив, и че тя трябва да го взима оттам всяка сутрин. По обратния път, докато автобусът подскачаше по дълбоките коловози и минаваше покрай обрасли с жилава спартина места, в предната част започнаха да скандират:
— ГОСПОЖИЦА Катрин Даниел Кларк!
Високата-кльощава-блондинка и Топчестата-с — дебелите-бузи — момичетата, които беше видяла на обяд, се провикнаха:
— Къде си, птицо, в това блато? С шапка от мъх, мочурищен плъх?
Най-сетне автобусът спря на едно неотбелязано кръстовище от преплитащи се пътеки далеч в гората. Шофьорът отвори вратата и Кая се шмугна навън, като пробяга почти цял километър, докато се задъха, а после тича в тръс през целия път до тяхната пътека. Не спря при къщурката, а претича между палмите до лагуната, а после по пътечката, която минаваше през гъстите дъбове с широки корони до океана. Изхвърча на пустия плаж срещу морето, разтворило широко ръце, при вятъра, който разплиташе сплетената ѝ коса, и накрая спря на линията на прилива. Както и през целия ден, беше готова да се разплаче.
Кая се опита да надвика рева на блъскащите вълни, за да призове птиците. Океанът пееше басово, чайките пригласяха сопрано. С писъци и крясъци те кръжаха над мочурището и над пясъка, докато тя им хвърляше на плажа корички от пая и парченца от кифлата. Те кацаха с провиснали надолу крака и въртяха глави.
Няколко птици кълвяха лекичко трошички между пръстите на краката ѝ и тя се разсмя, защото я беше гъдел, докато по страните ѝ не потекоха сълзи и най-сетне дълбоки накъсани ридания не изригнаха от онова свито място под гърлото ѝ. Когато опразни картонената опаковка, Кая си мислеше, че няма да издържи на болката, боеше се, че и те ще я изоставят както всички останали. Но чайките се настаниха на плажа около нея и се заеха да приглаждат с клюнове сивите си разперени криле. Затова и тя също седна и ѝ се дощя да ги сграби всичките и да ги занесе на верандата да спят заедно. Представи си всички напъхани в леглото ѝ, пухкава купчина топли пернати тела заедно с нея под завивките.
След още два дни чу как отново онзи форд феърлейн разравя с гуми пясъка и избяга в мочурището, като оставяше дълбоки стъпки из пясъчните наноси, направо да ти извадят очите, а после прецапа на пръсти през водата, без да оставя следи, върна се и пое в друга посока. Когато стигна до калта, затича в кръг, за да обърка всички дири. Щом стъпи до твърда земя, прехвръкна през нея и прескочи от туфите в клечките, без да оставя следи.
Още няколко седмици те идваха по веднъж на два-три дни, мъжът с меката шапка я търсеше и преследваше, но никога не успя да я доближи. После една седмица не дойде никой. Само враните грачеха. С отпуснати отстрани на тялото си ръце Кая се загледа в пустата пътека.
Нито ден повече не се върна на училище. Продължи да наблюдава чаплите и да събира раковини, от които смяташе, че може да научи нещо. "Вече мога да гукам като гугутка — си каза. — И много по-добре от тях. Въпреки всичките им хубави обувки."
Една сутрин, няколко седмици след онзи ден в училище, слънцето припичаше, нажежено до бяло, докато Кая се катереше в укреплението на братята си върху дървото на плажа, за да потърси платноходи, окичени със знамена с череп и кръстосани кости. В доказателство на това, че въображението покълва дори и в най-самотната почва, тя изкрещя: "Хо! Пирати, хо!". Размахала сабя, скочи от дървото, за да атакува. Но изведнъж дясното ѝ ходило бе пронизано от болка, която запламтя по целия ѝ крак. С подкосени колене Кая падна настрани и изкрещя. Видя дълъг ръждив пирон, забит дълбоко в ходилото ѝ. "Татко!" — изпищя тя. Опита се да си спомни дали се е прибирал миналата нощ у дома. "ПОМОГНИ МИ, Татко" — извика отново, но никой не ѝ отвърна. С бързо движение посегна и измъкна пирона, като пищеше, за да прикрие болката.
Несъзнателно раздвижи със скимтене ръце в пясъка. Накрая седна и погледна ходилото си отдолу. Кръв почти нямаше, само нищожен отвор на малка дълбока рана. И точно тогава се сети за тетануса. Стомахът ѝ се сви и я побиха студени тръпки. Джоди ѝ беше разказвал за някакво момче, което стъпило върху ръждив пирон и не му били инжекция против тетанус. Челюстите му се схванали и толкова се стегнали, че то не могло да си отвори устата. После гърбът му се извил назад като лък и никой не можел да му помогне, освен да стои и да го гледа как умира в гърчове.