Шериф Джаксън обърса чело и каза:
— Върн, тук има още работа, но някак си не е редно. Съпругата на Чейс и хората му не знаят, че е починал.
— Ще ида да им кажа, Ед — отвърна доктор Върн Мърфи.
— Признателен съм ти. Вземи патрулката. Изпрати обратно линейката за Чейс и Джо с моята камионетка. Но не казвай и дума на никого. Не искам всички от града да дотичат тук, а ще стане точно така, ако го споменеш.
Преди да тръгне, Върн огледа продължително Чейс, сякаш беше пропуснал нещо. Като лекар би трябвало да оправи това. Тежкият въздух на тресавището се възправяше зад тях като стена в очакване на своя ред.
Ед се обърна към момчетата.
— Вие оставате тук. Само това оставаше някой да се раздрънка из града, не пипайте нищо и не правете повече стъпки в калта.
— Да, господине — каза Бенджи. — Мислите, че някой е убил Чейс, нали? Защото няма следи. Може би го е блъснал?
— Не съм казвал нищо подобно. Това е стандартна полицейска процедура. Вие, момчета, не се пречкайте сега и не повтаряйте нищо, което чуете тук.
Заместник-шерифът Джо Пардю, дребничък мъж с гъсти бакенбарди, се появи с патрулката след по-малко от десет минути.
— Направо не мога да повярвам, че Чейс е мъртъв. Беше най-добрият защитник, излъчван от града. Направо не ми го побира умът.
— Правилно си разбрал. Е, да се заемаме с работа.
— Какво си открил досега?
Ед се отдръпна по-далеч от момчетата.
— Ами на пръв поглед изглежда като злополука — паднал е от кулата и се е пребил. Но засега не съм открил нито една негова стъпка, която да води към стълбището, или пък отпечатъци на някой друг да видим има ли доказателства, че някой е прикрил следите.
Двамата мъже на закона претърсваха внимателно района цели десет минути.
— Прав си, никакъв отпечатък освен на момчетата — каза Джо.
— И никакви заличени следи. Направо не разбирам. Да вървим. Ще поработя върху това по-късно — каза Ед.
Снимаха тялото, разположението му по отношение на стълбището, близък план на раните по главата, на изкривения крак. Джо записваше, а Ед диктуваше. Докато измерваха разстоянието от тялото до пътеката, чуха как гъстите храсти край нея драскат по страните на линейката. Шофьорът ѝ, стар чернокож, който от десетилетия се грижеше за ранените, болните, умиращите и мъртвите, сведе в почит глава и предложи шепнешком:
— Тъй, тъй, ръцете му не могат да се свият кой знае колко до тялото, няма как да го изтъркалям върху платнището, трябва да го вдигнем, а ще тежи, шерифе, шефе, хванете главата на господин Чейс. Така. Боже, боже.
До края на сутринта го натовариха целия заедно с калта, полепнала по гърба му.
Тъй като доктор Мърфи вече беше съобщил на родителите на Чейс за смъртта му, Ед каза на момчетата, че могат да се приберат у дома, а той и Джо тръгнаха да се качват по стълбите, които отиваха догоре, като се стесняваха на всяка площадка. Докато се катереха, краищата на света се разгъваха все повече и повече пред очите им, а тучните закръглени гори и покритото с вода мочурище се разпростряха до границите му.
Щом стигнаха до последното стъпало, Джаксън се протегна и отвори една желязна решетка. След като се изкачиха върху площадката, той отново я спусна, защото тя беше част от пода. Разцепените и посивели от времето дъски оформяха центъра на площадката, но подът по периферията се състоеше от прозирни квадратни решетки, които можеха да се отварят и затварят. Докато бяха затворени, човек можеше безопасно да върви по тях, но дори и една да беше отворена, можеше да падне на земята от височина двайсет метра.
— Хей, виж там — Ед посочи далечния край на площадката, където една от решетките беше отворена.
— По дяволите, какво е това? — попита Джо, докато вървяха към нея.
Надникнаха долу и видяха идеалното очертание на тялото на злочестия Чейс, отпечатано в калта. Отстрани като мазки в картина се мержелееха нещо жълто и лепкаво, както и водна леща.
— Тук има нещо неясно — каза Ед. — Понякога хората забравят да затворят решетката над стълбището. Когато тръгнат да слизат. Намирали сме я отворена няколко пъти, но другите почти никога не са оставяни отворени.
— Преди всичко защо му е на Чейс да отваря тази? Защо ще я отваря който и да било друг?
— Освен ако някой не се е наканил да блъсне някого през нея — отвърна Ед.
— Тогава защо не са я затворили после?
— Защото, ако Чейс беше паднал през нея сам, нямаше да може да я затвори. Трябва да е оставена отворена, за да изглежда като нещастен случай.
— Виж онзи трегер под отвора. Целият е очукан и ожулен.
— Да, виждам. Чейс явно си е блъснал главата в него, когато с падал.
— Ще се покатеря дотам да видя за проби от кръв или коса. Да събера няколко трески.
— Благодаря ти, Джо. И снимай няколко близки плана. Аз ще ида за въже да те осигурявам. Нямаме нужда от два трупа за един ден в тези калища. И трябва два свалим отпечатъци от тази решетка, от решетката до стълбището, от парапета и перилата. От всичко, което би могло да бъде докоснато от някого. Събери също така косми и влакна.
След около два часа те разкършиха гърбове, дълго се бяха навеждали и лазили. Ед каза:
— Не твърдя, че има нещо гнило. Рано е още. Освен това не мога да се сетя за никой, който би искал да убие Чейс.
— Аз пък бих изредил цял списък — възрази заместникът му.
— Като например? Какво искаш да кажеш?
— Хайде, Ед. Знаеш какъв беше Чейс. Развяваше си байрака като разгонен бик. Преди да се ожени, след като се ожени, с момичета и омъжени жени. Виждал съм похотливите песове около разгонена кучка да се държат по-добре.
— Стига де, не беше чак толкова лош. Със сигурност. Имаше репутация на женкар. Но не ми се вярва някой в този град да убива заради това.
— Казвам само, че имаше хора, които не го харесваха. Някой и друг ревнив съпруг. Трябва да е бил някой, когото е познавал. Някой, когото ние всички познаваме. Малко вероятно е Чейс да се покатери там с някой непознат — каза Джо.
— Освен ако не е бил задлъжнял до уши на някой извън града. Нещо, което не сме знаели. И да е бил достатъчно силен мъж, за да блъсне Чейс Андрюс. Трудна задача.
Джо каза:
— Вече се сещам за неколцина, готови да го направят.