Припомни си ругатните на баща си и прокле брат си, че си е тръгнал: "Проклет да си, Джоди! Да сереш огън и да паднеш в него! Направо да сереш огън и да паднеш в него!".
Изскимтя веднъж, когато лодката пое леко по течението. Надвили слънцето, набъбнали от дъжд, но безшумни, облаците се стелеха по небето, отблъскваха го нагоре и влачеха сенки през бистрата вода. Бурята можеше да връхлети всеки миг. И нещо по-лошо, ако Кая се забавеше твърде дълго, Татко щеше да разбере, че е взимала лодката. Тя пое бавно напред, може би щеше да успее да открие онова момче…
След още пет минути по потока стигна до завоя и голямото приливно устие отпред, от другата му страна беше момчето в лодката. На фона на все по-сивите облаци във въздуха излетяха чапли като големи бели флагове. Кая прикова поглед в момчето. Хем се боеше да го приближи, хем се страхуваше, че няма да го направи. Най-сетне пое през устието.
Той вдига очи при приближаването ѝ.
— Хей — каза.
— Хей — отвърна тя, докато надничаше през рамото му в тръстиките.
— Къде отиваш всъщност? — попита я момчето. — Надявам се, че не в открито море. Идва буря.
— Не — каза тя и заби поглед във водата.
— Добре ли си?
Гърлото ѝ се сви и тя потисна едно ридание. Кимна, но не можа да проговори.
— Изгуби ли се?
Тя отново кимна с глава. Нямаше да се разциври като момиче.
— Е, нищо. Аз непрекъснато се губя — каза той и се усмихна. — Хей, аз те познавам. Ти си сестрата на Джоди Кларк.
— Бях. Той си тръгна.
— Е, все още си… — но момчето не довърши изречението.
— Откъде ме познаваш? — погледна го бързо Кая право в очите.
— О, понякога ходехме с Джоди за риба. Виждал съм те няколко пъти. Тогава беше съвсем дете. Ти си Кая, нали?
Ето че някой знаеше името ѝ. Това я остави безмълвна. Кая се почувства някак закотвена и същевременно освободена от нещо друго.
— Да. Знаеш ли къде живея? И как се стига оттук?
— Мисля, че да. Бездруго е време да тръгваме — кимна момчето към облаците. — Следвай ме.
Изтегли въдицата от водата, върна такъмите в кутията и запали извънбордовия двигател. Когато пое през устието, махна с ръка и Кая го последва. След като обиколи бавно, момчето се насочи право към точния канал, обърна се да види, че и тя е завила, и продължи напред. Така се обръщаше на всеки завой, чак до лагуните с дъбовете. Когато зави в тъмния канал към дома ѝ, тя разбра къде е сбъркала, вече никога нямаше да повтори грешката си.
Той продължи да я води — макар и Кая да му махна, че вече знае пътя — през нейната лагуна и чак до брега, където се беше сгушила къщурката в гората. Кая стигна при почти потъналия стар бор и завърза лодката. Момчето се беше оставило на течението около лодката ѝ и подскачаше в обратната водна диря.
— Сега добре ли си?
— Да.
— Е, идва буря. По-добре да вървя.
Тя кимна, а после си спомни какво я е учила Мама.
— Благодаря.
— Ами добре тогава. Казвам се Тейт, в случай че ме видиш отново.
Тя не отговори и той каза:
— Довиждане засега.
Докато поемаше напред, по брега на лагуната заплющяха едри дъждовни капки и Кая си каза: "Ще вали като из ведро, момчето ще подгизне".
Наведе се над резервоара и потопи стеблото на папура в него, свила длани около ръба, за да не влезе вътре дъжд. Може и да не умееше да си брои монетите, но със сигурност знаеше, че не бива да позволяваш в бензина да влезе вода.
"Доста е намалял. Татко ще познае. Трябва да домъкна една тенекия от "Синг Ойл", преди Татко да се е върнал."
Познаваше собственика му, господин Джони Лейн, който винаги наричаше семейството ѝ "измета от мочурището", но пък си заслужаваше да се разправя с него, с бурите и приливите, защото сега си мислеше само как отново да се върне на онова място с трева, небе и море. Колкото и да я беше страх да го стори сама, страхът ѝ вече преминаваше във възбуда. Имаше и друго. Спокойствието на онова момче. Кая не познаваше човек, който да говори или да се движи с такава сигурност. С такава увереност и лекота. Самият факт, че се бе приближила до него, и то не кой знае колко, беше свалил напрежението ѝ. За пръв път, след като Мама и Джоди си бяха отишли, тя си пое дъх без болка, усети нещо различно от болката. Имаше нужда от тази лодка и от това момче.
Същия следобед, стиснал дръжките на велосипеда си, Тейт Уокър прекоси града, като кимна на госпожица Панзи в "За пет цента" и мина покрай "Уестърн Ауто" до края на градския кей. Огледа морето за "Чери Пай", лодката за скариди на баща си, и я забеляза, яркочервена, далеч в морето, където широките ѝ мрежи се люшкаха по вълните. Когато лодката се приближи, съпроводена от облак чайки, той махна и баща му — едър мъж, с рамене като планина и гъста червена коса и брада, вдигна ръце във въздуха. Скупър[2], както го наричаха всички в селото, хвърли на Тейт въжето и Тейт го завърза, а после скочи на борда да помогне на екипажа да разтоварят улова.