Докато шерифът и помощникът му се промушваха между масите към тезгяха, чуха госпожица Панзи Прайс от магазина на Крес "За пет цента" да казва на една приятелка:
— Може да е била онази жена, която живее в мочурището. Доста откачена е — направо е за лудница. Обзалагам се, че такива работи ѝ допадат…
— Какво искаш да кажеш? Какво общо има тя с всичко това?
— Е, за известно време се беше забъркала с…
Когато шерифът и помощникът му стигнаха до тезгяха, Ед каза:
— Хайде да си вземем по един сандвич с месо за вкъщи и да се махаме оттук. Не може да се забъркваме в тези истории.
Седнала на носа, Кая наблюдаваше как мъглата пресяга пръсти към лодката им. Отначало над главите им струяха разпокъсани облаци, после мъглата ги загърна със сивия си плащ, чуваше се само тихото тик-тик-тик на двигателя. След минути обаче отпред неочаквано изникнаха цветни петна, докато пред очите им не се очерта очуканият силует на морската бензиностанция — все едно че се движеше тя, а не те. Татко угаси двигателя и лодката се бутна леко в кея. Кая беше идвала тук само веднъж. Собственикът, възрастен чернокож, скочи от стола да им помогне — причината, поради която го наричаха Джъмпин. Бели бакенбарди и прошарена коса обрамчваха широкото му щедро лице с кръгли като на бухал очи. Висок и слаб, той като че ли никога не спираше да говори, да се усмихва и да отмята назад глава, докато се смееше по свой си начин със силно стиснати устни. Не беше облечен с работен гащеризон както повечето работници, а носеше изгладена и закопчана синя риза, възкъс тъмен панталон и работни обувки. Не често, но понякога през най-горещите летни дни добавяше и опърпана сламена шапка.
Бензиностанцията му за гориво и стръв се люшкаше на собствения си несигурен кей. От най-близкия дъб на брега, на около дванайсетина метра през лагуната беше опънат кабел, който го държеше здраво. В незапомнени времена, някъде преди Гражданската война, прапрадядото на Джъмпин беше построил кея и къщурката от кипарисови дъски.
Три поколения бяха ковали навсякъде по нея ярки метални реклами — безалкохолно "Ней Грейп", кола "Ройъл Краун", "Камъл Филтърс", наред с двайсетгодишна поредица от автомобилни регистрационни номера на Северна Каролина — и само най-гъстата мъгла можеше да скрие този взрив от цветове от идващите откъм морето хора.
— Здравейте, господин Джейк. Как сте?
— Добре. Събудих се и още шавам — отвърна Татко.
Джъмпин се разсмя, като че ли никога не беше чувал тази изтъркана фраза.
— Довели сте и малката си дъщеричка с вас и изобщо. Това е много добре.
Татко кимна. А после добави, сякаш му беше хрумнало допълнително:
— Да, това тук е дъщеря ми, госпожица Кая Кларк.
— Е, горд съм да се запозная с теб, госпожице Кая.
Кая се втренчи в босите си крака, но не откри там отговор.
Това не смути Джъмпин и той продължи да говори за добрия риболов напоследък. А после попита Татко:
— Ами, да го напълня ли, господин Джейк?
— Да, налей го чак догоре.
Мъжете поговориха за времето, за риболова, после отново за времето, докато резервоарът не се напълни.
— Хубав ден на всички ви сега — каза Джъмпин, докато им хвърляше въжето.
Татко излезе бавно в блесналото море — на слънцето му отне по-малко време да погълне мъглата, отколкото на Джъмпин да напълни резервоара. В продължение на няколко километра лодката заобикаляше с пухтене обраслия с борове полуостров близо до Баркли Коув, където Татко я привърза за издълбаните от въжетата стълбове на градския кей. Наоколо шетаха рибари, които опаковаха рибата и връзваха въжетата.
— Мисля, че можем да хапнем няк'ва ресторантска манджа — каза Татко и я поведе покрай вълнолома към ресторантчето "Баркли Коув".
Кая не беше опитвала никога ресторантска храна, никога не беше стъпвала дори вътре. Сърцето ѝ заблъска, докато тя отупваше калта от твърде окъселия си гащеризон и оправяше разрошената си коса. Когато Татко отвори вратата, всички посетители спряха насред хапката. Няколко мъже кимнаха леко на Татко, жените се намръщиха и извърнаха глави. Едната изсумтя:
— Сигурно не могат да прочетат, че тук се влиза с ризи и обувки.