Но ако Мама се върнеше сега, когато Татко се държеше свястно, можеха да започнат на чисто. На Кая и през ум не ѝ беше минавало, че Мама ще си иде, а Татко ще остане. Но знаеше, че майка ѝ няма да я изостави завинаги — ако беше жива някъде там по света, щеше да се върне. Кая все още виждаше сочните ѝ червени устни, когато Мама пееше в такт с радиото, и чуваше думите ѝ: "Слушай внимателно как приказва господин Орсън Уелс, той говори като истински джентълмен. Никога не казвай ня'а — това дори не е дума".
Мама рисуваше приливните устия и залезите с ярки маслени и водни бои, сякаш ги беше взела от земята. Беше донесла със себе си някои неща за рисуване и купуваше по някоя дреболия от "За пет цента". Понякога Мама оставяше Кая да рисува свои си картини върху кафявите амбалажни пликове от "Пигли Уигли".
В началото на септември след това риболовно лято, в един избелял от жега следобед Кая отиде до пощенската кутия в края на пътеката. Докато прелистваше рекламите за хранителни продукти, изведнъж замръзна намясто, беше видяла син плик, адресиран с четливия почерк на Мама. Няколко листа на чинара вече жълтееха както тогава, когато тя си тръгна. През цялото това време от нея нямаше следа, а сега — писмо. Кая го загледа втренчено, вдигна го срещу светлината, прокара пръсти по идеално наклонените букви. Сърцето ѝ думкаше в гърдите.
"Мама е жива. Живее някъде другаде. Защо не се е върнала у дома?"
Дощя ѝ се да разпечата плика, но единствената дума, която можеше да прочете, беше собственото ѝ име, а то не беше върху плика.
Тя изтича до къщурката, ала Татко беше отишъл някъде с лодката. Затова подпря писмото върху солницата на масата, където той щеше да го види. Докато вареше папуда[5] с лук, все поглеждаше писмото да не изчезне.
През няколко секунди изтичваше до кухненския прозорец и се ослушваше за бръмченето на мотора. А после Татко изведнъж закуцука по стълбите. Смелостта ѝ я напусна и тя се промуши покрай него, като извика, че отива в нужника и че вечерята скоро ще е готова. Постоя в миризливия клозет, докато сърцето ѝ се спускаше в стомаха. Покачена върху дървената седалка, надничаше през една дупка във вратата, без да знае какво точно да очаква.
После чу как вратата на верандата се трясва и видя Татко да върви към лагуната. Отиде право при лодката с хартиен плик в ръка и замина с нея. Кая изтича обратно в къщата, влезе в кухнята, но писмото го нямаше. Започна да отваря чекмеджетата на кухненския бюфет, прерови шкафа. "То е и мое! Толкова е мое, колкото и твое!" Върна се отново в кухнята и надникна в кофата за боклук, където намери пепелта от писмото в рамка от синя хартия. Извади изгорялото с лъжица и го сложи на масата, малка купчинка остатъци в черно и синьо. Прерови боклука късче по късче — може би някои думи бяха пропаднали на дъното. Но нямаше нищо освен следи от пепел по обелките от лук.
Тя седна до масата, папудата все още къкреше в тенджерата, и се загледа в малката купчинка. Може би Татко ще ми каже какво е написала. Не бъди глупава — по-скоро над мочурището ще завали сняг.
Дори пощенската марка беше изгоряла. Сега Кая нямаше да разбере никога къде е Мама. Тя изсипа пепелта в малко шишенце и го скри в кутията от пури до леглото си.
Татко не се прибра онази нощ, нито на следващия ден, а когато най-сетне се върна, беше старият пияница, който залитна през вратата. Когато Кая събра смелост да попита за писмото, той изръмжа:
— Не е твоя работа — и после, — тя ня'а да се върне, така че просто забрави за това.
С хартиения плик в ръка той повлече крак към лодката.
— Не е вярно — изкрещя Кая подире му, стиснала юмруци отстрани до тялото си. Изгледа го как заминава, а после извика на безлюдната лагуна: — Ня'а дори не е дума!
По-късно се чудеше дали не е трябвало сама да отвори писмото, без дори да го показва на Татко. Тогава щеше да запази думите, за да ги прочете някой ден, а той щеше да се чувства по-добре, ако не знаеше за тях.
Татко никога повече не я взе със себе си за риба. Онези топли дни бяха като продължение на мач. Ниските облаци се бяха разтворили и слънцето за кратко беше огряло нейния свят, а после облаците отново се затвориха, тъмни и застрашителни.
Кая не си спомняше как да се моли. Кое беше важно — как си държиш ръцете или колко силно стискаш очи? "Може би, ако се моля, Мама и Джоди ще се върнат у дома. При всички крясъци и олелия онзи живот беше по-добър от тази каша от булгур на буци."