Пееше сбъркани откъси от химни — "и Той върви с мен, докато все още има роса по розите" — единственото, което помнеше от малката бяла църквица, където Мама я заведе няколко пъти. За последен път отидоха там на Великден, преди Мама да си тръгне, но Кая си спомняше от празника само крясъци и кръв, как някой падна и те с Мама побягнаха, така че изобщо потисна този спомен.
Погледна през дърветата към лехите царевица и ряпа на Мама, вече целите буренясали. Със сигурност нямаше рози.
"Забрави. Кой господ ще дойде в такава градина?"
Десета глава
Само трева по вятъра
1968 година
Пясъкът пази тайните по-добре от калта. Шерифът паркира патрулката в началото на пътеката до пожарникарската кула, за да не заличат някое веществено доказателство, че и друг е шофирал тук през нощта на предполагаемото убийство. Но докато вървяха покрай пътеката и се оглеждаха за следи от гуми, които да се различават от техните, песъчинките се местеха на безформени купчинки при всяка тяхна стъпка.
По-късно при дупките в калта и заблатените места близо до кулата откриха най-различни следи — женски енот с четирите си малки бяха сновали напред-назад из калта, охлюв бе изплел дантелена плетеница от следи, прекъснати от пристигането на мечка, и малка костенурка бе лежала в хладната тиня и бе оставила гладка следа като плитка паничка.
— Картинката е ясна, но освен нашите коли няма никакви следи от човек.
— Не знам — каза Джо, — виждаш ли онази права черта с малкия триъгълник накрая? Би могло да е някаква следа.
— Не, мисля си, че е част от следа на пуйка, върху която е стъпил елен и я е направил да изглежда толкова геометрична.
След още четвърт час.
— Я да идем пеш до онзи малък залив да видим дали някой не е стигнал дотам с лодка вместо с камионетка.
Отместваха с ръце острите клонки на миртата от лицата си и се промъкнаха до заливчето. По мокрия пясък имаше следи от раци, чапли и брегобегачи, но не и от хора.
— А, я виж тук — Джо посочи почти идеален полукръг, отпечатан в пясъка. — Би могло да е следа от лодка със закръглен нос, изтеглена на брега.
— Не. Виждаш ли вятърът как вее тази пречупена трева назад-напред в пясъка. Така очертава полукръг. Това е само трева по вятъра.
Стояха така и се оглеждаха. Останалата част от малкия плаж с форма на полумесец бе покрита с дебел слой черупки от миди, най-различни части от ракообразни и щипки от раци. Раковините криеха най-добре тайните.
Единайсета глава
Конопените чували
1955 година
През зимата на 1955 година Татко докуцукваше до къщурката все по-рядко. Минаваха седмици без бутилка от уиски на пода, без тяло, проснато на леглото, и без пари в понеделник. Кая все очакваше да го види как куцука между дърветата с хартиения плик в ръка. Мина едно пълнолуние, после още едно, откакто го бе видяла за последен път.
Чинарите и американските орехи протягаха голи клони към унилото небе, а безмилостният вятър изсмукваше всякаква радост, която зимното слънце би могло да внесе в помръкналия пейзаж. Безполезен изсушаващ вятър в морска земя, която не можеше да изсъхне.
Седнала на стъпалата пред къщурката, Кая размишляваше. Можеше да са пребили баща ѝ при игра на покер и да са го изхвърлили в тресавището през някоя студена и дъждовна нощ. Или може би просто беше паднал, докато се е прибирал пиян някъде из горите, с лице, потопено във водата на някое блато.
"Мисля, че си отиде завинаги."
Кая прехапа устни, докато устата ѝ побеля. Не я болеше толкова, както когато Мама си тръгна — всъщност насилваше се да жали за него. Но чувството да останеш сама беше толкова необятно, че направо отекваше в душата ѝ и властите със сигурност щяха да научат и да дойдат да я приберат. Трябваше да се преструва дори пред Джъмпин, че Татко все още скита някъде наоколо.
И в понеделник няма да има пари. Кая успя да изкара седмици с последните няколко долара, хранеше се с царевична каша, варени миди и по някое яйце от дивите кокошки. Единствените ѝ запаси бяха няколко кибритени клечки, парченце сапун и шепа царевичен булгур. С малкото останали кибритени клечки нямаше да изкара зимата. А без тях нямаше да може да си свари кашата, която правеше за себе си, за чайките и за кокошките.
"Не знам как да живея без царевичен булгур."
Помисли си, че където и да се беше запилял Татко, този път беше отишъл пеш. Лодката остана за Кая.
Разбира се, тя трябваше да открие друг начин да си намира храна, но за момента изтласка тази мисъл в някакво отдалечено кътче на съзнанието си. След вечерята от сварени миди, които се беше научила да размачква на каша и да маже върху солени содени питки, тя прелисти любимите книги на Мама, преструваше се, че чете приказките. Дори и на десет години, Кая все още не можеше да чете.