Престана да пазарува в "Пигли", където госпожа Сингълтъри все я разпитваше защо не е на училище. Рано или късно щяха да я пипнат и да я замъкнат там. Поминаваше със запасите си от Джъмпин, имаше повече миди, отколкото можеше да изяде. Не бяха чак толкова лоши, разбъркани с царевичната каша, ако преди това ги размачкаш до неузнаваемост. Нямаха и очи да я гледат като онази риба.
Дванайсета глава
След последното пени
1955 година
Седмици след изчезването на Татко чуеше ли граченето на гарвани, Кая вдигаше поглед — може би го бяха видели да куцука през гората. Наостряше уши при всеки непознат шум, довят от вятъра, и се ослушваше дали не идва някой. Който и да било. Щеше да се зарадва, дори и да ѝ се наложеше да се крие отчаяно от социалната работничка.
Най-вече търсеше момчето, което ловеше риба. Няколко пъти през тези години го бе зървала отдалеч, но не беше разговаряла с него, откакто преди три години, когато беше на седем, той ѝ бе показал пътя до дома през мочурището. Беше единствената душа, която Кая познаваше на този свят, освен Джъмпин и няколко продавачки. Когато се плъзгаше с лодката по водните пътища, тя се оглеждаше за него.
Една сутрин, докато насочваше лодката в един гъсталак от упарцина[6], видя неговата лодка, скрита сред тръстиките. Тейт носеше друга бейзболна шапка и вече беше по-висок, но дори и от около петдесет метра Кая позна русите му къдрици. Остави лодката да плава по инерция, насочи я във високата трева и надникна към него. Както мърдаше устни, реши да се доближи и може би да го попита дали е хванал риба. Май Татко и всеки друг в мочурището питаха точно това, когато срещнеха някого: "Кълве ли? Лапат ли стръвта?".
Остана обаче само да го гледа, без да помръдне. Влечението ѝ към него беше силно, но нещо също толкова силно я спираше и затова Кая остана здраво закотвена на мястото си. Най-сетне пое полека към къщи, а сърцето ѝ блъскаше в ребрата.
Това се повтаряше всеки път, когато го видеше — наблюдаваше го като чаплите.
Кая и досега събираше пера и раковини, но ги зарязваше разхвърляни със солта и пясъка върху паянтовите стъпала. Отлагаше всеки ден миенето и съдовете се трупаха в мивката, а и защо ли ѝ трябваше да пере гащеризона си, като веднага го изцапваше отново с кал? Беше започнала много отдавна да износва старите дрехи на напусналите я братя и сестри. Ризите ѝ целите бяха на дупки. И вече изобщо нямаше обувки.
Една вечер Кая свали от телената закачалка роклята на розови и зелени цветя, с която Мама ходеше на църква. От години само опипваше тази красота — единствената рокля, която Татко не изгори — и докосваше розовите цветя. Отпред имаше леке, избеляло кафеникаво петно под презрамките — може би кръв. Но сега почти не се виждаше, изтрито, както и другите лоши спомени.
Кая навлече презглава роклята на слабото си тяло. Подгъвът стигаше почти до пръстите на краката ѝ. Смъкна я и я закачи да чака още няколко години. Би било жалко да я отреже и да я носи, докато рови за миди.
След няколко дни отиде с лодката до Пойнт Бийч — издадена в морето ивица земя, покрита с бял пясък, няколко километра на юг от бензиностанцията на Джъмпин. Времето, вълните и ветровете бяха издължили върха ѝ, където се събираха повече раковини, отколкото по другите плажове, и Кая бе намирала там редки екземпляри. След като завърза лодката в южния край, тръгна на север да търси. Изведнъж до ушите ѝ достигнаха далечни гласове — пронизителни и възбудени.
Кая веднага притича през плажа към гората, където се издигаше огромен дъб, около двайсет и пет метра в размаха на клоните си, обрасъл до колене в тропическа папрат. Скрита зад дървото, видя група деца, които вървяха по пясъка и от време на време цапаха из вълните и ритаха морската пяна. Едно от момчетата тичаше напред, друго подхвърляше футболна топка. На фона на белия пясък карираните им шорти приличаха на пъстри птици, подсказващи за смяната на сезона. По плажа към нея идваше лятото.
Когато се приближиха, тя се залепи за дъба и надзърна. Пет момичета и четири момчета, малко по-големи от нея, може би дванайсетгодишни. Кая разпозна Чейс Андрюс — хвърляше топката на момчетата, с които винаги движеше.
Момичетата — Високата-кльощава-блондинка, Луничавата-с-конската-опашка, Късата-черна-коса, Винаги-нося-перли и Топчестата-с-дебели-бузи — вървяха подире им по-бавно, на малка групичка, бъбреха и се кискаха. Гласовете им се издигаха до Кая като звънчета. Тя беше твърде малка, за да се интересува от момчетата, очите ѝ бяха приковани в момичешката група. Те клекнаха заедно, за да наблюдават един рак, който бягаше настрани в пясъка. Облягаха се със смях една на друга, докато не се строполиха накуп в пясъка.
6