Онзи ден Мама не се върна. Никой не продума за това. Най-малкото пък Татко. Вмирисан на риба и на нелегално варен алкохол, той затрака с капаците на тенджерите.
— К'во има за вечеря?
Със сведени очи братята и сестрите свиха рамене. Татко изруга грубо, а после закуцука навън, обратно в гората. И преди се бяха карали. Мама дори си бе тръгвала един-два пъти, но винаги се връщаше и гушваше онзи, който ставаше за гушкане.
Двете по-големи сестри приготвиха вечеря от червен боб и царевичен хляб, но никой не седна да се храни на масата, както щяха да направят при Мама. Всеки загреба боб от тенджерата, плесна отгоре комат царевичен хляб и отиде да го яде на дюшека си върху пода или на избелелия диван.
Кая не можа да хапне. Тя седеше върху стъпалата на верандата и гледаше към пътеката. Висока за годините си, слаба като вейка, тя имаше силно загоряла кожа и права коса, черна и гъста като гарваново крило.
Мракът сложи край на бдението ѝ. Макар че квакането на жабите щеше да заглуши звуците от всякакви стъпки, тя все пак легна на леглото си на верандата и се заслуша. Та нали тази сутрин се бе събудила от цвъртенето на бекон в тигана и аромата на содени питки, руменеещи във фурната на кухненската печка.
Навлече гащеризона си и изтича в кухнята да извади чиниите и вилиците. Да махне гъгриците от царевичния булгур. Повечето утрини Мама я прегръщаше с широка усмивка, "Добро утро, мое специално момиче" — и двете като в танц се заемаха с домакинските задължения. Понякога Мама пееше народни песни или декламираше детски стихотворения като например И това прасенце отиде на пазар. Или пък повличаше Кая в ритъма на буен танц: двете тропаха с крака по дъсчения под, докато не заглъхнеше музиката от транзистора, който като че ли пееше сам на себе си от дъното на варел. Други сутрини пък Мама говореше за разни възрастни неща, които Кая не разбираше, но схващаше, че думите на Мама трябваше да идат някъде, затова ги попиваше през кожата си, докато слагаше още дърва в печката за готвене. И кимаше, все едно разбира.
После започваха да се суетят, докато вдигнат и нахранят всички. Татко го нямаше. Той имаше две състояния — да мълчи или да крещи. Затова беше просто чудесно, когато оставаше да си доспи или пък изобщо не се връщаше вкъщи.
Тази сутрин обаче Мама беше смълчана, не се усмихваше и очите ѝ бяха зачервени. Тя завърза белия си шал по пиратски, ниско през челото, но под него се провиждаха моравожълтите очертания на синина. Веднага след закуска, още преди да измият съдовете, Мама нахвърля някои вещи в куфара и пое към пътя.
На другата заран Кая отново застана на пост върху стъпалата, втренчена с тъмните си очи в пътеката като в тунел в очакване на влака. Мочурището отзад бе забулено с толкова ниска мъгла, че пухкавият ѝ долен край стигаше направо до калта. Кая барабанеше с пръстите на босите си крака, хвърляше стръкчета трева по ларвите на мраволъвите, но едно шестгодишно дете не можеше да седи дълго на едно място и скоро тя се измъкна към приливните плитчини, където водата се засмукваше между пръстите на краката ѝ. Клекнала на края на бистрата вода, тя наблюдаваше как рибките лещанки се стрелкат между огрените от слънцето места и сенките.
Джоди ѝ изкрещя нещо откъм палмите. Тя го зяпна — може би идваше с новини. Но докато сновеше между острите листа, от небрежния начин, по който се движеше, Кая разбра, че Мама не е у дома.
— Искаш ли да играем на пътешественици? — попита я той.
— Ами ти каза, че си твърде стар, за да играеш на пътешественици.
— Нее, само така си приказвах. Не съм толкова стар. Хайде да се надбягваме!
Те хукнаха през плитчините, а после през гората към плажа. Тя изписка, когато той я задмина, и се смя, докато не стигнаха при големия дъб, прострял огромните си ръце над пясъка. Джоди и по-големият му брат Мърф бяха заковали няколко дъски в клоните му като наблюдателница и укрепление на дървото. Сега повечето от тях бяха изпопадали, увиснали на ръждясалите пирони.
Когато ѝ разрешаваха изобщо да се включи в игрите им, Кая обикновено беше робиня, която носи на братята си топли содени питки, отмъкнати от тавата на Мама.
Но днес Джоди каза:
— Можеш да си капитан.
Кая вдигна дясната си ръка с жест за атака: "Гони испанците!". Отчупиха си пръчки саби и се врязаха в гъсталака от калина, за да пронижат с крясъци врага.
А после желанието ѝ за игра наужким се изпари със същата лекота, с която я бе завладяло, и тя седна на обрасъл с мъх дънер. Джоди също седна безмълвно до нея. Искаше му се да ѝ каже нещо, за да разсее мислите ѝ за Мама, но думите не идваха и те продължиха да наблюдават плаващите сенки на крачещите из водата птици.