Гласовете се извисиха.
— Идваме при теб, момиче от мочурището!
— Хей, там ли си? Госпожица Липсващо звено!
— Покажи си зъбите! Покажи ни мочурливата си трева!
Последваха изблици от смях.
Тя се сви още по-ниско под стената на верандата, докато стъпките се приближаваха. Пламъците примигваха бясно, а после съвсем угаснаха и през двора претичаха пет момчета, може би тринайсет-четиринайсетгодишни. Те мълчаливо пробягаха с всички сили разстоянието до верандата и там плеснаха с длани по вратата.
Свита до стената, Кая понечи да изхленчи, но притаи дъх. Можеха лесно да влязат през вратата. Достатъчно бе да я дръпнат силно и бяха вътре.
Но те се върнаха по стъпалата и отново изтичаха в гората: провикваха се и крещяха от облекчение, че са оцелели след посещението при момичето от мочурището, при Вълчето дете, при момичето, което не може да каже буква по буква "куче". Думите и смехът им достигнаха до нея през гората, после изчезнаха обратно в нощта — там, където се чувстваха в безопасност. Тя загледа как отново запалените свещи подскачат между дърветата.
Видеше ли диви пуйки, Кая винаги се сещаше за онзи ден и за онази нощ, но въпреки това се развълнува при вида на перото върху пъна. Достатъчно ѝ беше, за да разбере, че играта продължава.
Четиринайсета глава
Червените влакна
1968 година
Тежката влажна жега размиваше утрото в мараня, в която се сливаха море и небе. Джо излезе от сградата на полицейското управление и срещна Ед, който слизаше от патрулката.
— Ела тук, шерифе. Имам още резултати от лабораторията по случая на Чейс Андрюс. Вътре е жежко като в пещ.
Джо поведе Ед към голям дъб, чиито възлести корени бяха избили през пръстта като юмруци. Шерифът го последва, жълъдите хрущяха под краката им, докато и двамата не застанаха на сянка с обърнати към морския бриз лица.
Джо зачете на глас.
— "Охлузванията по тялото и вътрешните наранявания отговарят на падане отвисоко." Той си е ударил главата в онази греда — потвърждават го кръвта и пробите от косата, — което е причинило сериозни охлузвания и е увредило тилния лоб, но не го е убило.
— Ето, значи е умрял, където го намерихме, не е бил пренесен. Кръвта и косата върху напречната греда го потвърждават. "Причина за смъртта: внезапен удар върху тилния и теменния лоб на тилната мозъчна кора, тежки гръбначни… от падането от кулата."
— Значи някой все пак е заличил всички стъпки и отпечатъци от пръсти. Нещо друго?
— Чуй това. Открили са по якето му много чужди влакна. Влакна от червена вълна, които не са били от неговите дрехи. Изпратили са ни образец — шерифът разклати малко найлоново пликче.
Двамата се взряха в мъхавите червени влакна, залепнали като паяжина по пликчето.
— Казват, че били от вълна. Може да са от пуловер, шал, шапка — каза Джо.
— Риза, пола, къси чорапи, пелерина. По дяволите, може да са от какво ли не. И ние трябва да го открием.
Петнайсета глава
Играта
1959 година
На другия ден с притиснати до бузите си ръце Кая се приближи бавно до пъна, почти изричаше наум молитва. Но на пъна нямаше перо. Тя сви устни.
— Разбира се. Трябва и аз да му оставя нещо.
Напипа в джоба си опашното перо от млад белоглав орел, което беше намерила сутринта. Само човек, който познаваше птиците, щеше да разбере, че това раздърпано перо на петънца принадлежи на орел. Тригодишен, още незакачулен. Не беше толкова ценно, колкото опашното перо на птицата фаетон, но все пак беше нещо скъпо. Тя го остави внимателно върху пъна и го притисна отгоре с малък камък, за да не го отвее вятърът.
Тази нощ с кръстосани под главата ръце Кая лежеше на леглото на верандата, а по устните ѝ играеше лека усмивка. Семейството ѝ я беше зарязало да оцелява в тресавището, но ето че се беше намерил някой, който да идва сам и да ѝ оставя подаръци в гората. Кая и досега изпитваше известна несигурност, но колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно ѝ се струваше, че момчето ѝ мисли зло. Не прилягаше на човек, който харесва птиците, да е подъл.