На дъното на картонената опаковка имаше бележка. Тя я разгъна и се загледа в буквите, изписани старателно с едър шрифт, който можеше да прочете дори и дете. Кая усещаше със сърцето си времето на приливите и отливите, можеше да намери пътя за дома по звездите, познаваше всяко орлово перо, но дори и на четиринайсет години не можеше да прочете тези думи.
Беше забравила да донесе нещо, което да му остави. В джобовете си имаше само обикновени пера, раковини и семена, затова забърза към къщурката и застана пред стената с перата — да избере. Най-изискани бяха опашните пера на тундровия лебед. Тя свали едно от стената, за да го остави върху пъна, когато мине следващия път.
Падна нощ, Кая взе одеялото и отиде да спи в мочурището, близо до едно дере, пълно с луна и миди, и до зазоряване беше събрала два чувала. Пари за бензин. Бяха много тежки за носене, затова тя извлече единия обратно до лагуната. Въпреки че това не беше най-краткият път, мина през поляната с дъбовете да остави лебедовото перо. Промуши се между дърветата, без да се озърта, и видя момчето с перата, подпряно на един пън. Позна, че е Тейт, който ѝ беше показал пътя за дома през мочурището, когато Кейт беше малко момиченце. Тейт, когото тя наблюдаваше седем години от разстояние, без да посмее да се приближи. Разбира се, сега той беше по-висок и порасъл, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен. Златистите му къдрици стърчаха изпод шапката на всички страни, лицето му беше загоряло и приятно. Той беше спокоен, усмихваше се широко и от усмивката цялото му лице светваше. Но Кая остана пленена най-вече от очите му — златистокафяви със зелени точици, втренчени в нейните както очите на чапла, когато лови риба лещанка.
Тя спря, разтърсена, че ненадейно е нарушила неписаните правила. Та нали това му беше забавното — игра, в която не трябваше да разговарят и дори да се виждат. Лицето ѝ пламна.
— Хей, Кая. Моля те… не… бягай. Това съм… просто аз… Тейт — изрече той много тихо и бавно, като че ли тя беше тъпа или нещо такова.
Вероятно хората от града приказваха точно това, че почти не може да говори.
Тейт не можеше да се удържи да не я гледа. Сигурно беше на тринайсет-четиринайсет години, помисли си той. Но дори и на тази възраст тя имаше най-поразителното лице, което бе виждал. Големите ѝ очи бяха почти черни, а малкото носле над хубавите устни ѝ придаваше екзотичен вид. Беше висока и слаба, което я правеше да изглежда крехка и гъвкава, сякаш изваяна от вятъра. И въпреки това с ненатрапчива сила прозираха младите ѝ, едва загатнати мускули.
Първият ѝ подтик, както винаги, беше да хукне. Но Кая усети и друго. Пълнота, която не беше изпитвала от години. Все едно в сърцето ѝ бяха влели топлина. Тя се сети за перата, за автомобилната свещ, за семената. Всичко това можеше да свърши, ако тя побегнете. Без да продума, вдигна ръка и му протегна прелестното лебедово перо. Бавно, сякаш от страх тя да не хукне като подплашено сърненце, той се приближи и го разгледа в ръката ѝ. Кая го наблюдаваше мълчаливо, приковала очи единствено в перото, не в лицето му, да не говорим за очите.
— От тундров лебед, нали? Кая, невероятно е. Благодаря ти — каза той.
Беше десетина сантиметра по-висок от нея и се приведе леко, когато го взе. Разбира се, сега беше моментът да му благодари за подаръците, но Кая остана безмълвна, с желание той да си тръгне и да продължат с тяхната игра.
В опит да запълни мълчанието, той продължи:
— Баща ми ме научи да различавам птиците.
Най-сетне Кая го погледна и каза:
— Не можах да прочета бележката ти.
— Ами да, нали не ходиш на училище. Забравих. В нея се казваше, че съм те виждал няколко пъти, когато идвах за риба, и това ме накара да помисля, че може би ще използваш семената и автомобилната свещ. Имах в излишък и помислих, че може да ти спести едно ходене до града. Също така реших, че ще харесаш перата.
Кая наведе глава и продума:
— Благодаря ти за тях, беше много мило от твоя страна.
Тейт забеляза, че докато лицето и тялото ѝ загатват за съзряването ѝ като жена, държанието и начинът ѝ на изразяване са донякъде детински. За разлика от момичетата в градчето, чието държание — да прекаляват с грима, да ругаят и да пушат — надхвърляше далеч подобно съзряване.
— Е, няма защо. Аз по-добре да вървя, става късно. Ще наминавам от време на време, ако нямаш нищо против.