Кая не отрони и дума в отговор. Играта май беше свършила. Веднага щом разбра, че тя няма да проговори повече, той ѝ кимна, докосна шапката си и се обърна да си върви. Но точно когато наведе глава, за да навлезе в гъсталака от калина, се обърна и я погледна.
— Знаеш ли, мога да те науча да четеш.
Шестнайсета глава
Четенето
1959 година
Дните отминаваха, а Тейт не се връщаше за урока по четене. Преди играта с перата самотата се беше превърнала за Кая в нейно естествено продължение, като ръката ѝ. Сега обаче се вкорени и притисна гърдите ѝ.
Веднъж късно следобед тя пое на път с лодката. "Не мога само да седя и да чакам."
Вместо да спре лодката на кея при Джъмпин, където щяха да я видят, тя я скри в малък залив южно от него и с брезентова торба в ръка тръгна по сенчестата пътека към Квартала на цветнокожите. През по-голямата част от деня бе ръмял ситен дъждец и сега, когато слънцето клонеше към залез, гората оформяше своя собствена мъглица, която се носеше бавно на талази над тучните горски поляни. Кая не беше ходила никога в Квартала на цветнокожите, но знаеше къде е и предполагаше, че ще намери къщата на Джъмпин и Мейбъл, след като стигне там. Беше облечена с джинси и розова блуза от Мейбъл. В брезентовата торба имаше два половинлитрови буркана с истинско полутечно къпиново сладко, което беше сварила сама, за да се отблагодари за добрината на Джъмпин и Мейбъл. Необходимостта да бъде с някого, шансът да разговаря с жена приятелка я тласкаше към тях. Ако Джъмпин още не се беше върнал, може би тя щеше да седне и да погостува на Мейбъл.
После, когато наближи един завой на пътя, чу, че към нея се приближават гласове. Спря и се заслуша внимателно. Бързо отби от пътя в гората и се скри зад гъсталак от мирта. Минута по-късно от завоя се появиха две бели момчета, облечени с парцаливи гащеризони, влачеха риболовни такъми и връзка морски котки, дълга колкото ръката ѝ. Тя замръзна зад храстите и зачака.
Едно от момчетата посочи надолу по пътечката.
— Виж там.
— Какви късметлии сме. Някаква чернилка се тътри към Квартала на чернилките.
Кая погледна надолу по пътеката и видя Джъмпин, който се прибираше за вечеря. Беше съвсем наблизо и сигурно беше чул момчетата, но само наведе глава, навлезе в гората, за да ги заобиколи, и продължи.
Какво му ставаше, защо не направеше нещо? Кая се ядоса на себе си. Знаеше, че "чернилка" беше наистина лоша дума — знаеше от начина, по който Татко я използваше в ругатните си. Джъмпин можеше да сблъска главите на момчетата една в друга, да им е за урок. Но той бързо отмина.
— Една стара чернилка към градчето отива. Внимавай, чернилко, да не стъпиш накриво — започнаха да римуват момчетата, за да подразнят Джъмпин, който бе забил поглед в краката си.
Едното от тях се наведе, вдигна камък и го хвърли по гърба му. С глух удар камъкът го уцели точно под лопатката. Той залитна напред, но продължи да върви. Момчетата се разсмяха, когато Джъмпин изчезна зад завоя, а после награбиха още камъни и тръгнаха подире му.
Кая прекоси горичката и ги задмина, не сваляше очи от шапките им, които подскачаха между клоните. Клекна на едно място, където до пътеката растяха гъсти храсти — след секунди момчетата щяха да минат на някаква си педя от нея. Джъмпин беше избързал напред и не се виждаше. Тя нави стегнато платнената торба със сладкото и я върза около бурканите. Когато момчетата се изравниха с гъсталака, Кая замахна с тежката торба и цапна по-близкото момче отзад по главата. То се препъна и падна по лице. С крясъци и викове Кая се втурна към второто момче, готова да фрасне и него по главата, но то търти да бяга. След петдесетина метра Кая се шмугна сред дърветата и загледа как първото момче се изправя — държеше се за главата и ругаеше.
Като влачеше торбата с бурканите със сладко, тя тръгна обратно към лодката и се прибра у дома.
Реши, че сигурно никога вече няма да гостува на никого.
На другия ден, когато звукът от моторната лодка на Тейт отекна през канала, Кая изтича до лагуната, застана в храстите и се зае да следи как той слиза от нея с раница в ръка. Тейт се огледа, извика я по име и тя бавно излезе, облечена с джинси, които ѝ бяха по мярка, и бяла блуза с различни копчета.
— Хей, Кая. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Трябваше да помогна на баща си, но на бърза ръка ще те научим да четеш.
— Хей, Тейт.
— Хайде да седнем тук — посочи той един извит дъбов корен в дълбоката сянка на лагуната.
От раницата извади тънка избеляла книжка с азбуката и тефтер с раирана хартия. Внимателно и бавно изписваше буквите между линиите — а А, б Б, — караше я да прави същото и търпеливо чакаше, докато тя се мъчеше с изплезен език. Тейт произнасяше тихо и бавно буквите на глас и тя ги пишеше.