— Добър ден, господин Тейт — рече тя и направи лек реверанс. Тейт усети как дълбоко в нея проблясват кураж и дързост. Та можем ли да се срещаме някъде другаде освен тук. Моля.
— Предполагам, че да, но защо?
— Джъмпин ми каза, че са ме търсили социалните. Страх ме е да не ме сграбчат като пъстърва и да ме натикат в приемен дом или нещо подобно.
— Е, по-добре ще е да се скрием там, където пеят раците. Тежко и горко на приемния родител, който ще те вземе — лицето на Тейт се озари от усмивка.
— Какво значи "където пеят раците"? Мама го казваше понякога.
Кая си спомни как Мама винаги я е насърчавала да изследва мочурището — "Иди колкото можеш по-далеч — там, където пеят раците".
— Означава далеч в пущинака, където всички твари са диви и още се държат като животни. Всъщност имаш ли някаква представа къде може да се срещаме?
— Има едно място, което открих веднъж — стара разнебитена колиба. Ако знаеш къде да завиеш, можеш да стигнеш дотам с лодката, а аз мога да ходя оттук пеш.
— Добре, качвай се тогава. Този път ще ми покажеш откъде и следващия път ще се срещнем там.
— Ако вече съм там, ще оставя малка купчинка камъни точно до дънера, на който връзвам лодката — Кая посочи мястото на плажа в лагуната. — Иначе ще съм някъде тук и ще дойда, щом чуя мотора ти.
Потеглиха бавно през мочурището, а после прекосиха на юг в открито море, далеч от града. Кая подскачаше на носа на лодката с пръски морска вода по страните и гъделичкащ хлад в ушите. Когато стигнаха до малък залив, тя го поведе по тесен сладководен поток с надвиснали отгоре калинови храсти. На няколко пъти потокът като че ли се смаляваше, но Кая даваше знак, че могат да продължат, и те си пробиваха път през нови храсталаци.
Най-сетне излязоха на широка поляна, където потокът течеше покрай стара, климнала дървена колиба само с една стая. Неодяланите дънери бяха поддали и някои се търкаляха по земята като клечки от детска игра. Покривът, подпрян на половин стена, се беше навел ниско на една страна като килнати шапка. Тейт изтегли лодката в калта и те тихо минаха през отворената врата.
Вътре беше тъмно и смърдеше на урина.
— Е, дано не смяташ да живееш тук — цялото това чудо може да ти се срути върху главата — Тейт натисна с ръка стената.
Тя обаче се оказа достатъчно здрава.
— Не, това е просто скривалище. Мога да се запася с храна, в случай че за известно време се наложи да бягам.
Тейт се обърна и я погледна, след като очите им свикнаха с тъмнината.
— Кая, не ти ли е хрумвало някога да се върнеш на училище? Това няма да те убие и може да те оставят на мира, ако го направиш.
— Сигурно са разбрали, че съм сама, и ако ида, ще ме хванат и ще ме пратят в дом. Във всеки случай вече съм твърде голяма за училище. Къде ще ме сложат, в първи клас ли? — очите ѝ се разшириха при мисълта да седи на столче, заобиколена от деца, които могат да произнасят думите и да броят до петдесет.
— И какво, завинаги ли смяташ да живееш в мочурището?
— По-добре така, отколкото да ида в приемен дом. Татко някога ни заплашваше, че ще ни даде в такъв дом, ако не слушаме. Казваше ни, че са гадни.
— Не, не са. Невинаги. Повечето семейства са добри хора, които обичат деца — възрази той.
— Значи казваш, че предпочиташ приемен дом пред живот в мочурището, така ли? — попита тя, вирнала брадичка и с ръка на хълбока.
Той помълча малко.
— Е, донеси си няколко одеяла, кибрит в случай, че застудее. Може би няколко консерви със сардини. Те траят вечно. Но не дръж прясна храна, ще привлече мечките.
— Н'им се плаша на мечките.
— Не се плаша от мечки.
До края на лятото Кая и Тейт провеждаха уроците си по четене в порутената колиба. До средата на август преполовиха "Алманахът на Пясъчния окръг" и макар че Кая не можеше да прочете всички думи, бе разбрала повечето от тях. Алдо Лиополд я научи, че естествено наводняваните равнини са живо продължение на реките, които можеха да ги завземат отново, когато си решат. Да живееш в наводнявана по този начин равнина, е като да чакаш отстрани на реката. Кая научи къде отиват гъските през зимата и какъв е смисълът на тяхната музика. От тихите думи на Тейт, които звучаха почти като поезия, разбра, че почвата гъмжи от живот и е едно от най-големите богатства на земята, че отводняването на влажните зони изсушава земята наоколо с километри и така убива растенията и животните наред с водата. Някои семена можеха да спят с десетилетия в сухата пръст и когато водата отново се завърнеше, пробиваха през почвата и показваха личицата си. Това бяха чудеса и познания за истинския живот, които Кая никога нямаше да научи в училище. Истини, които би трябвало да знае всеки, но които, въпреки уж привидната им очевидност, сякаш се криеха като семената.