Кая и Тейт се срещаха в дървената колиба по няколко пъти в седмицата, но през повечето време тя спеше в своята къщурка или пък на плажа с чайките. Трябваше да събере дърва за огрев преди зимата и тя си го постави за задача: влачеше товари от близо и далеч и ги подреждаше внимателно между два бора. Репите в градината ѝ едва подаваха глава над златника и въпреки това Кая имаше повече зеленчуци, отколкото можеше да изяде заедно с елените. Обра последната късна лятна реколта и складира тиквите и цвеклото в хладната сянка под паянтовите стъпала.
През цялото това време обаче се ослушваше дали не буксува някъде автомобил, пълен с мъже, дошли да я отведат. Понякога слушането беше изморително и зловещо и тя отиваше да спи в дървената колиба върху пръстения под, увита в едно от излишните одеяла. Успяваше да съчетае събирането на миди и опушването на риба така, че Тейт да може да ги закара на Джъмпин и да ѝ докара обратно стоки. Така не оголваше много мекото си коремче.
— Помниш ли, когато прочете първото си изречение, каза, че някои думи значели много?
— Да, спомням си. Защо?
— Това важи особено за стихотворенията. Думите в стихотворенията не само ти съобщават разни неща — каза Тейт един ден, седнал на брега на потока. — Те събуждат чувствата. Дори те карат да се смееш.
— Мама ни четеше стихотворения, но не си спомням нито едно от тях.
— Чуй сега, това е на Едуард Лиър — и Тейт извади един сгънат плик и прочете:
Кая каза с усмивка:
— Има ритъм като вълните, когато се удрят в брега.
След което навлезе в поетичната си фаза: съчиняваше стихове, докато караше лодката през мочурището или пък търсеше миди — простички рими, напевни и глупави. От клона сойка отлетя, и аз щях, имах ли крила. Те я караха да се смее на глас и запълваха няколко минути от дългия ѝ самотен ден.
Веднъж, късно следобед, докато четеше на кухненската маса, Кая се сети за сборника стихотворения на Мама и рови, докато не го намери. Томчето беше толкова опърпано, че кориците му отдавна ги нямаше и два оръфани ластика крепяха страниците да не се разпилеят. Кая ги свали внимателно и го запрелиства. Цялата книга беше изпъстрена с бележки в полетата, а накрая имаше списък на страниците, на които бяха любимите стихотворения на Мама.
Кая се зачете в едно от тях от Джеймс Райт:
И едно друго от Голуей Кинъл:
Кая докосна думите, сякаш бяха послание, сякаш Мама ги беше подчертала нарочно, за да може дъщеря ѝ да ги прочете някой ден под мъждукащия пламък на газената лампа и да ги разбере. Не беше кой знае какво, не беше като написана на ръка бележка, пъхната отзад в чекмеджето за чорапи, но пак беше нещо. Кая усещаше, че думите са заредени с мощно значение, а тя не го разчита. Ако някога станеше поет, щеше да пише ясни послания.
През септември Тейт започна последната си учебна година и не можеше да идва много често при Кая, но дойдеше ли, ѝ носеше стари учебници от училище. Не каза и дума, че учебниците по биология са твърде сложни за нея, и тя поглъщаше цели глави, с чието съдържание нямаше да се сблъска и за четири години в училище.