— Не се притеснявай — казваше той, — всеки път ще разбираш по нещичко, докато ги четеш.
И това беше вярно.
Когато дните се скъсиха, те отново започнаха да се срещат край нейната къщурка, защото не им достигаше дневна светлина, за да идат до колибата за четене. Винаги учеха навън, но една сутрин, когато задуха бесен вятър, Кая накладе огъня в печката. Никой не беше прекрачвал прага на къщурка, откакто Татко изчезна преди повече от четири години, и за нея беше немислимо да покани когото и да било вътре. Когото и да било с изключение на Тейт.
— Искаш ли да седнем в кухнята край печката? — попита тя, когато Тейт изтегли лодката на брега на лагуната.
— Разбира се — отвърна той, усетил, че не бива да придава голяма важност на поканата.
Щом пристъпи на верандата, му трябваха поне двайсет минути, за да разгледа възхитен колекциите ѝ от пера и раковини, кости и гнезда. Когато най-сетне седнаха до масата, тя притегли стола си близо до неговия, ръцете и лактите им почти се докосваха. Просто за да се чувства близо до него.
Когато Тейт беше много зает да помага на баща си, дните се точеха безкрайно от зори до здрач. Късно една вечер Кая свали от полицата с книги на Мама първия си роман — "Ребека" от Дафни дю Морие — и зачете за любовта. След известно време спря да чете и отиде до шкафа. Облече плажната рокля на Мама и закръжи из стаята, като развяваше поли и се въртеше пред огледалото. С разлюлени коси и бедра Кая си представяше как Тейт я кани на танц. С ръка на талията ѝ. Все едно че тя беше Ребека.
Внезапно видя отражението си и се наведе напред с кискане. После застана неподвижно.
— Ела тук, дете — извика Мейбъл напевно един следобед. — Събрала съм ти някои неща.
Обикновено Джъмпин донасяше кашоните с вещи за Кая, но когато идваше Мейбъл, имаше по нещо специално.
— Върви да си вземеш нещата. Аз ще ти напълня резервоара — каза Джъмпин и Кая скочи на кея.
— Я виж, госпожице Кая — рече Мейбъл и вдигна една рокля в прасковен цвят с набор от шифон върху полата с цветя. Най-красивата дреха, която Кая беше виждала някога, по-красива и от плажната рокля на мама. — Такава рокля подхожда на принцеса като теб.
Тя ѝ я премери отпред, а Кая докосна роклята и се усмихна. После, след като загърби Джъмпин, Мейбъл се наведе тежко през средата и измъкна от кашона бял сутиен.
Кая цялата пламна.
— Е, госпожице Кая, не се срамувай, сладурче. Ще имаш вече нужда и от това. И, дете, ако някога има нещо, за което искаш да поговориш с мен, нещо, което не разбираш, кажи го на старата Мейбъл. Чу ли?
— Да, госпожо. Благодаря ти, Мейбъл.
Кая пъхна сутиена на дъното на кашона под куп джинси и тениски, пакет грах и буркан бланширани праскови.
Няколко седмици по-късно, докато Кая наблюдаваше как пеликаните плуват и се хранят в морето, а лодката ѝ подскачаше нагоре-надолу по вълните, стомахът ѝ внезапно се сви от спазъм. Тя никога не страдаше от морска болест, а и тази болка беше много различна от всички други, които бе изпитала. Кая изкара лодката на брега при Пойнт Бийч и седна на пясъка с подвити на една страна крака като крило. Болката се изостри и тя изкриви лице, простена тихо. Сигурно я хващаше разстройство.
Най-неочаквано чу мъркането на мотор и видя, че лодката на Тейт пресича разбиващите се вълни. Тейт я забеляза, затова сви към сушата и пое към брега. Тя изсъска някаква ругатня, която бе чула от Татко. Винаги се радваше на Тейт, но не и когато можеше да ѝ се наложи всеки момент да изтича и да клекне сред дъбовете с разстроен стомах. След като изтегли лодката си до нейната, той се свлече на пясъка до нея.
— Хей, Кая. Как си? Бях се запътил към вас.
— Хей, Тейт. Радвам се да те видя.
Тя се опита да отговори с нормален глас, но стомахът я сви силно.
— Какво има? — попита Тейт.
— В смисъл?
— Не изглеждаш добре. Какво има?
— Май съм болна. Стомахът ме свива ужасно.
— О! — Тейт се загледа в морето и зарови пръсти в пясъка.
— Може би трябва да си вървиш — каза тя с наведена глава.
— Може би трябва да остана, докато ти олекне. Ами ако не можеш да стигнеш до дома?
— Може да ми се наложи да тичам в гората. Може да повръщам.
— Може. Но не мисля, че това ще помогне — каза той тихо.
— Какво искаш да кажеш? Не знаеш какво ми е.
— Тази болка различна ли е от другите стомашни болки?
— Да.
— И ти си почти на петнайсет години, нали?
— Да. Какво общо има това с болката?
Той помълча малко. Размърда крака и зарови пръстите си още по-дълбоко в пясъка. Без да я погледне, започна да обяснява: