— Къде е майка ти?
Госпожа Сингълтъри беше с късо подстригана коса, ситно навита и боядисана в пурпурно като перуника на слънце.
— Шета, госпожо.
— Е, имаш ли пари за булгура, или не?
— Имам, да.
Тъй като не знаеше да отброи точно монетите, тя подаде целия долар.
Госпожа Сингълтъри не беше сигурна дали детето различава монетите, затова, докато връщаше рестото в отворената длан на Кая, започна бавно да отброява:
— Двайсет и пет, петдесет, шейсет, седемдесет, осемдесет и три пенита. Защото царевичният булгур струва дванайсет цента.
Стомахът на Кая се преобърна. Дали не трябваше да върне нещо? Тя зяпна непознатите монети в дланта си.
Госпожа Сингълтъри като че ли омекна.
— Добре тогава. Хайде, бягай.
Кая изхвръкна от магазина и закрачи възможно най-бързо към пътеката за мочурището. Мама ѝ бе казвала неведнъж: "Никога не тичай в града или хората ще си помислят, че си откраднала нещо". Но веднага щом стигна пясъчната пътека, Кая тича почти километър. Останалата част от пътя извървя с бърза крачка.
Когато се върна у дома, въобразила си, че знае как да приготви каша от царевичен булгур, тя изсипа брашното във врялата вода, но то стана на буца — една голяма топка, която отдолу загоря, а в средата остана сурова. Беше толкова жилава, че Кая можа да хапне само няколко хапки, затова отново претърси градината и откри между златника още няколко листа от ряпа. Свари ги и ги изяде всичките, като изсърба течността от тенджерата.
След няколко дни му хвана цаката как да вари царевична каша, макар че колкото и да бъркаше, кашата пак ставаше донякъде на бучки. Другата седмица купи ребра — отново с червен етикет — и ги свари с царевичен булгур и зелено зеле на каша с чудесен вкус.
Кая често переше с Мама, така че знаеше как да търка дрехите на пералната дъска под чешмата в двора с калъпи сапун от луга. Гащеризонът на Татко беше толкова тежък, когато беше мокър, че тя не можеше да го извие със слабите си ръце и не стигаше до въжето, за да го просне, така че го провеси да капе от листата на палмите джуджета в края на гората.
Така го караха с Татко на две нива, живееха отделно в една и съща къщурка, понякога не се виждаха с дни. Почти никога не разговаряха. Тя разтребваше след себе си и след него като сериозна малка жена. Не беше достатъчно умела готвачка, за да му приготвя храна — обикновено него все го нямаше, — но през повечето време оправяше кревата му, вдигаше разхвърляните вещи, метеше и миеше съдовете. Не защото ѝ бяха наредили, а защото това беше единственият начин да поддържа къщурката в приличен вид до завръщането на Мама.
Мама винаги казваше, че есенната луна изгрява за рождения ден на Кая. И въпреки че не си спомняше рождената си дата, една вечер, когато луната изплува пълна и златна от лагуната, Кая си каза: "Мисля, че станах на седем". Татко изобщо не спомена нищо за това и разбира се, нямаше торта. Не каза нищо и за отиването ѝ на училище, а тя, след като не знаеше кой знае колко по въпроса, се страхуваше да го повдигне.
Мама със сигурност щеше да се върне за рождения ѝ ден, затова на сутринта след пълнолунието тя си облече басмената рокля и се загледа в пътеката. Мислено подканваше Мама да се завърне в къщурката все със същите обувки от крокодилска кожа и дългата пола. Когато не дойде никой, Кая взе тенджерата с кашата от булгур и прекоси гората до морския бряг. Свила длани на тръба до устата си, вдигна глава и извика "Кааа, кааа, кааа". От двете страни на плажа над разбиващите се вълни високо в небето се появиха сребърни точки.
— Ето ги, идат. Не мога да ги преброя тези чайки, толкова са много — каза тя.
С крясъци и пищене птиците се виеха и пикираха, рееха се край лицето ѝ и кацваха, когато Кая им хвърляше каша. Най-сетне се успокоиха и започнаха да се почистват с клюновете си, докато тя седеше на пясъка с подвити настрани крака. Една едра чайка се настани близо до Кая.
— Имам рожден ден — каза тя на птицата.
Трета глава
Чейс
1968 година
Изгнилите основи на старата изоставена пожарникарска кула обкрачваха блатото, издишващо собствени повесма мъгла. С изключение на грачещите врани, смълчаната гора като че ли се бе притаила в очакване, когато двете момчета — Бенджи Мейсън и Стив Лонг — и двете по на десет години, и двете руси, се закатериха по влажното стълбище сутринта на трийсети октомври 1968 година.