Шерифът и лекарят размениха кратко, но многозначително кимване, означаващо, че макар вече да беше женен, Чейс би могъл да доведе на кулата друга жена.
— Хайде да се върнем. Да огледаме нещата добре — каза Ед. Вдигаше крака по-високо от необходимото. — Вие, момчета, стойте, където сте, не правете излишни стъпки.
И като посочи следите, които водеха от стълбището през блатото и спираха на около два и половина метра от Чейс, Ед ти попита:
— Тези стъпки вашите от сутринта ли са?
— Да, господине, дотам стигнахме — каза Бенджи. — Щом видяхме, че е Чейс, се върнахме. Вижда се откъде сме го направили.
— Добре — Ед се обърна, — Върн, нещо не е наред. Край тялото няма следи. Ако е бил с приятели или с когото и да било там, щом е паднал, те са щели да изтичат долу, да го обкръжат, да коленичат до него. Да видят дали е жив. Виж колко са дълбоки стъпките ни в калта, но други пресни следи няма. Никой не е ходил до стълбите, нито пък е тръгнал оттам, няма следи и около тялото.
— Може би тогава е бил сам. Това обяснява всичко.
— Едно нещо обаче няма как да обясни. Къде са неговите стъпки? Как Чейс Андрюс е минал по пътеката, прекосил е това калище до стълбището, за да се качи горе, и не е стъпвал никъде?
Четвърта глава
Училището
1951 година
Няколко дни след рождения си ден, докато шляпаше боса и сама в калта, Кая се беше навела и наблюдаваше как на една попова лъжичка ѝ растат жабешки крака. Но изведнъж нещо я накара да се изправи. Един автомобил разриваше дълбокия пясък в края на тяхната пътека. Никой не идваше дотук с автомобил. После през дърветата долетя приглушен разговор между мъж и жена. Кая изтича бързо в подраста, откъдето можеше да види кой идва и после да избяга. Както я беше научил Джоди.
От автомобила слезе стройна жена и се запоклаща несигурно на високите си токчета, точно както Мама, докато вървеше по пясъчната пътека. Сигурно бяха дошли от сиропиталището да я вземат.
"Мога да я надбягам като нищо. Ще се просне по лице с тези нейни обувки." Кая не помръдна, само наблюдаваше как жената пристъпва към мрежестата врата на верандата.
— Ехо, има ли някой вкъщи? Тук е служителката по самоотлъчка от училище. Дойдох да заведа Катрин Кларк на училище.
Ставаше интересно. Кая седеше безмълвно. Беше съвсем сигурна, че би трябвало да започне училище на шест години. И ето че дойдоха година по-късно.
Нямаше представа как да разговаря с децата, още по-малко е учителката, но искаше да се научи да чете и да разбере какво следва след двайсет и девет.
— Катрин, миличка, ако ме чуваш, моля те покажи се. Такъв е законът, сладурче, трябва да идеш на училище. Но освен това ще ти хареса, миличка. Всеки ден ще имаш безплатен топъл обяд. Мисля, че днес имат пай с пилешко на фурна.
Това вече беше друга работа. Кая беше много гладна. За закуска си свари каша от булгур с разбъркани вътре солени крекери, защото нямаше сол. Едно от нещата, които вече беше научила в живота, бе, че не може да се яде царевична каша без сол. Беше яла пай с пилешко само няколко пъти в живота си, но все още помнеше златистата му коричка, хрупкава отвън, мека отвътре. Усещаше вкуса на соса съвсем истински тук и сега. Стомахът ѝ накара Кая да се изправи по собствена воля сред палмовите листа.
— Здравей, миличка, аз съм госпожа Кълпепър. Вече си пораснала и си готова да тръгнеш на училище, нали?
— Да, госпожо — отвърна Кая с наведена глава.
— Можеш да дойдеш боса, и други деца идват така, но понеже си малко момиченце, трябва да носиш пола. Имаш ли рокля или пола, сладурче?
— Да, госпожо.
— Добре тогава, да идем да те облечем.
Госпожа Кълпепър последва Кая през вратата на верандата наложи се да прескочи редицата птичи гнезда, които Кая беше наредила по дължината на дъските. В спалнята Кая облече единствената рокля, която ѝ ставаше — плисиран сукман с една презрамка, забодена с безопасна.
Чудесно, миличка, изглеждаш просто чудесно.
Госпожа Кълпепър протегна ръка. Кая се втренчи в нея. Не беше докосвала със седмици друг човек и не беше докосвала непознат през целия си живот. Но сложи малката си длан в ръката на госпожа Кълпепър, която я заведе по пътечката при един форд феърлейн, шофиран от мълчалив мъж със сива мека шапка. Седнала на задната седалка, Кая не се усмихваше и не се чувстваше като пиленце под крилото на майка си.
В Баркли Коув имаше едно училище за бели. Учениците от първи до дванайсети клас учеха в двуетажно тухлено здание на Главната срещу управлението на шерифа. Цветнокожите деца си имаха собствено училище — едноетажен циментов блок близо до Квартала на цветнокожите.