Джек Лондон
Където пътят се разделя
Дали трябва, дали трябва в чужди край да ходя, мила, сам без тебе?
Певецът с ясно лице и весели очи, се наведе и доля вода в тенджерата в врящия боб, после стана и разгони с пръчка кучетата, обикалящи около сандъка с храната и принадлежностите за готвене. Очите му бяха сини, дългата коса — златиста, беше удоволствие да спреш поглед върху здравото му и свежо лице. Нова луна провираше неясно очертан рог над бялата линия на снежните калпаци, нахлупени на гъсто разположените борове, които тясно обграждаха лагера и го изолираха от. целия свят. Толкова ясна и студена беше нощта, че звездите танцуваха с бързи, пулсиращи движения. На югоизток едва забележимо зеленикаво зарево възвестяваше започващото чудо на северното сияние. На преден план двама мъже лежаха върху меча кожа, която бе тяхното легло. Между кожата и снега имаше дебел слой борови клонки. Одеялата бяха навити. Отзад завет държеше лек навес — платно, опънато между две дървета под ъгъл от четиридесет и пет градуса. То препречваше пътя на излъчваната от огъня топлина и я отразяваше върху кожата. Друг мъж седеше върху шейна, докарана близо до пламъка, и кърпеше мокасини. Отдясно купчина замръзнал златоносен пясък и една груба лебедка показваха къде мъжете се трепеха всеки ден в нерадостно търсене на богата жила. Отляво бяха изправени четири чифта ски — с тях се пътуваше, когато отъпканият сняг в лагера оставаше зад гърба.
Швабската народна песен звучеше странно и прочувствено под студените северни небеса, но не действуваше добре
на мъжете, които се излежаваха около огъня след тежкия дневен труд. Тя вливаше в сърцата им тъпа болка и копнеж, някак сроден на глада, пращаше душите им да се реят през хребетите на юг, в земите, където грее слънце.
— За бога, Зигмунд, млъкни! — заропта един от мъжете. Юмруците му бяха болезнено свити, но той ги криеше под гънките на мечата кожа, върху която лежеше.
— Защо, Дейв Верц? — попита Зигмунд. — Защо да не пея, щом сърцето се радва?
— Защото нямаш основание да се радваш, ето защо! Огледай се, човече! Помисли за изкопите, в които цапаме телата си вече дванадесет месеца! Помисли за това, че живеем и работим като животни!
При този упрек Зигмунд, златокосият, огледа всичко наоколо — заскрежените кучета вълча порода и парата, която излизаше при дишането на мъжете.
— А защо да не се радва сърцето? — засмя се той. — Хубаво е, всичко е хубаво. Колкото до изкопите… — Той сви лакет и погали изпъкналите си мускули. — Ако живеем и работим като животни, нали получаваме като крале? Тази жила ни дава по двадесет долара от всяко промито корито пясък, а знаем, че е дълбока осем стъпки. Това е нов Клондайк… всички знаем… ето там до тебе Джим Хоуз знае и не се оплаква. А ето и Хичкок. Кърпи мокасини като някоя стара баба и чака да дойде времето. Само ти не можеш да чакаш и да работиш до пролетта, когато ще промием всичкия пясък. Тогава ще станем богати, богати като крале. Но ти не умееш да чакаш. Искаш да се върнеш в Щатите. И аз искам, там съм роден, но мога да чакам, щом всеки ден златото в коритото жълтее като масло, когато го биеш в буталката. А ти искаш лек живот и плачеш като дете за него. Хе! Защо да не пея?
След година, след година, щом настъпи есен.,
пак ще се завърна.
Ако още, ако още, мила, ме обичаш,
пак ще те прегърна.
След година, след година ще се събереме с тебе, моя вярна.
Ако още, ако още, мила, ме обичаш, пак ще те прегърна.
Кучетата настръхнаха и заръмжаха, примъкнаха се по-близо до огъня. Чу се монотонно хруптене на снега под широки снегоходки, преплетено с шипене, когато задната им част се влачеше по земята — звук, напомнящ за пресяване на захар. Зигмунд прекъсна песента, изруга животните и ги замери с парчета дърво. В светлината се очерта силуетът на облечена
в кожи фигура и една индианка смъкна снегоходките, отметна назад качулката на парката1 си от кожи на катерици и застана сред кучетата. Зигмунд и двамата на мечата кожа я поздравиха с обичайното „здрасти“ и я нарекоха Сипсу, а Хичкок се отмести, за да й направи място да седне до него на шейната.
— Как сме, Сипсу? — каза той и се опита да говори по подобие на нея на смесица от беден английски и развален чинук2. — Още ли много глад в лагера? И откри ли вече шаманът причината защо оскъден е дивечът и няма лос по земята?
— Да, така е. Малко е дивеч и готвим се ние да ядем кучета. Също откри шаманът причина на всички беди и утре даваме ние жертва и пречистваме ние лагер.
— Кой ще е жертва? Някое новородено или някоя стара индианка, такова бреме за лагера, че по-добре да я няма?