— Не така мъдро се случи. Защото велика беше нуждата и избра шаманът самата дъщеря на вожда, самата мен, Сипсу.
— По дяволите! — Хичкок изговори тези думи бавно, те излязоха от устата му сочно и от дълбоко, лицето му издаваше учудване и загриженост.
— Затова стоим ние, където пътят се разделя, ти и аз — продължи тя спокойно. — И дойдох аз, за да можем ние да видим един друг още веднъж и само още веднъж.
Тя беше родена в първобитен род, първобитни бяха и традициите, и дните й. Затова гледаше на живота със стоицизъм, човешките жертви за нея бяха неразделна част от естествения ред на нещата. Силите, които властвуват над деня и тъмнината, над наводненията и студа, над разпукването на пъпката и увяхването на листа, бяха сърдити и трябваше да се омилостивят. Те вземаха своето по много начини — има смърт в лоша вода под коварната ледена кора, в лапите на гризли или чрез омаломощяваща болест, която напада човека в собственото му жилище и той започва да кашля, докато животът на дробовете му не излезе през устата и ноздрите. Силите получаваха също така и жертвоприношения. Всичко беше едно. А шаманът беше вещ в мислите на тези сили и избираше безпогрешно. Всичко това беше много естествено. Смъртта идва по много начини, но в крайна сметка всички те са едно — проява на всевластното и непостижимото.
Но Хичкок принадлежеше към по-късна човешка порода, Неговите традиции бяха по-маЛко конкретни и без фатализъм. Той каза:
— Не е тъй, Сипсу. Млада си ти и още в пълната радост
——
1 Парка — кожена ескимоска дреха. — Б. пр.
2 Чинукското наречие на индианските племена е било разпространено в северозападните райони на САЩ и Западна Канада. — Б. пр.
на живота. Глупак е шаманът, зъл е изборът, който е направил. Това нещо няма да бъде. Тя се усмихна и каза.
— Не е благ животът и по много причини. Първо, направи той нас двамата единия бял, а другия червен, това е лошо. После, събра той пътеките ни, а сега отново ги разделя. И не можем ние да направим нищо. Преди, когато веднъж пак бяха сърдити боговете, дойдоха в лагера твои братя. Трима бяха те, големи мъже и бели. И казаха те, че това нещо няма да бъде. Но умряха те бързо и нещото беше.
Хичкок кимна, че е чул, обърна се и повиши глас.
— Слушайте, момчета. Някакви щуротии стават там в лагера на индианците, готвят се да убият Сипсу. Какво ще кажете?
Верц погледна Хоуз, Хоуз върна погледа му, но и двамата не казаха нищо. Зигмунд наведе глава и погали овчарското куче, свило се между краката му. Той беше довел Шеп със себе си и много държеше на него. Всъщност, едно момиче, което непрекъснато занимаваше мислите му и чийто портрет в медальончето на гърдите му често го караше да пее, му беше дало кучето заедно с благословията си, когато те се бяха целунали за сбогом и той пое митарствата си в Севера.
— Какво ще кажете? — повтори Хичкок.
— Може да не е толкова сериозно — отговори Хоуз отмерено. — Сигурно това са само женски приказки.
— Не е там работата! — Хичкок почувствува как го залива гореща вълна гняв поради тяхното очевидно нежелание да направят нещо. — Въпросът е, ако това е вярно, ние ще го допуснем ли? Какво ще направим?
— Не виждам защо трябва да се бъркаме — каза Верц. — Ако е вярно, значи е вярно и толкоз. Тези хора си имат свои нрави. Такава си е тяхната религия. Всичко това не е наша работа. Нашата работа е да извадим пясъка и после да се измъкнем от тези затънтени места. Тук е само за животни. А и тези червени дяволи не са ли чисто на просто животни? Освен това, ако се намесим, ще се поставим в много неизгодно положение.
— И аз така мисля — намеси се Хоуз. — Ние четиримата сме тук сами, на триста мили от Юкон или от друго бяло лице. Какво можем да направим против петдесетина индианци? Ако се скараме с тях, ще трябва да офейкаме, ако се сбием, ще бъдем пометени. Освен това попаднахме на богата жила и, „слава богу“, вие не знам, но аз няма да я оставя току-така.
— Аз съм на същото мнение — добави Верц.
Хичкок се обърна към Зигмунд, който тихо пееше
След година, след година, щом настъпи есен, пак ще се завърна..
— Ами, така стоят нещата, Хичкок — каза той най-сетне. — Аз съм с останалите. Ако тези петдесет-шестдесет червенокожи са решили да убият момичето… е какво, ние не сме криви. Ще връхлетят върху нас и ще ни изтребят. И каква ще е ползата? Момичето пак ще е в ръцете им. Няма смисъл да се върви против обичаите на хората, освен ако силата не е в теб.
— Но силата е в нас! — прекъсна го Хичкок. — Четирима бели струват колкото сто пъти повече червени. Помислете и за момичето!
Зигмунд погали кучето замислено.
— Та аз именно за момичето мисля. Очите й са сини като лятно небе, смехът й е като лятно море, косите й са жълти като моите, сплетени са на плитки, дебели като мъжка ръка. Тя ме чака — там, в по-добрите земи. Тя ме е чакала дълго. А сега богатството ми е почти в ръцете и аз няма да го захвърля.