Джейк погледна през рамо накъде сочеше. Беше малка кухненска масичка на другия край на помещението, разположена между две пейки. На тях можеха да седят четирима души, ако бяха приятели. Пейките можеха да се направят и на легло, на което да спят двама, но само ако бяха много добри приятели. Или ако възнамеряваха да станат такива.
— Това ли наричаш дамска чанта? — попита той и вдигна от масата туристическа раница от черна кожа.
— Върши ми работа.
Той държеше раницата с едната си ръка.
— И откри ли?
— Какво?
— Хубави места за риболов.
— Ами, не.
— И реши да си наемеш инструктор по риболов?
— Ами, да.
Джейк реши, че Онор се нуждае от повече практика в лъжите. Освен ако не беше наистина актриса от световна класа, преструваща се на невинна сестра на крадлив брат…
Той нетърпеливо си каза, че това всъщност няма никакво значение. Във всички случаи дамата с котешки очи и бърза мисъл беше заплаха с неопределени размери.
— Защо гледаш така скептично? — стрелна го с поглед Онор. — Със сигурност си виждал дамска чанта и преди.
— Във всякакви форми и размери. Веднъж видях една жена да вади жив петел и две пилета от дамската си чанта. Тя, разбира се, беше тръгнала към пазара, така че не беше чак толкова изненадващо.
— А имаше ли пресни яйца?
— Бърканите броят ли се?
— Не.
— Тогава нямаше яйца.
Напрегнатите черти на лицето й се смекчиха от усмивка. Тя беше кратка и поради това още по-хубава.
— Е, добре — промърмори тя. — Може би следващия път. Къде се намира този пазар?
Ако й кажеше, че бе в Калининград, щеше да повдигне въпроси, на които нямаше намерение да отговаря.
— В провинцията — сви рамене той. — Това ли е дневникът?
— Да, но няма нищо интересно. Само поредица от дати, разходи за гориво, записки и други подобни неща.
Адреналинът на Джейк се покачи. Беше се надявал, че Кайл е капитан, който съхранява последните си записки. Те, заедно с морската карта и компютъра, щяха да му покажат къде се е намирала лодката напоследък.
Джейк взе дневника от Онор. Прелисти го за минута или две, мръщейки се като човек, който работи усилено. После я погледна.
— Не мога да кажа със сигурност, че лодката е готова да отплава, докато не прегледам този дневник по-подробно — заяви загрижено. — Защо да не го прочета, докато ти отидеш в града да си вземеш обувки и разрешително за риболов? Ако побързаш, все още можем да изпреварим отлива.
Тя се поколеба.
— Предполагам, че става.
— Ще се срещнем тук след час и половина — каза той и слезе от пилотското място.
— Почакай! Какво да правя с лодката дотогава?
Той я погледна озадачено.
— Какво имаш предвид?
— Тя работи — отвърна Онор.
Джейк изгаси двигателя, извади ключа и го хвърли в скута й.
— Това е просто двигател — процеди той с нарастващо нетърпение. — Няма да те нападне. Представи си, че е автомобил.
Единственото, което спря Онор да му каже: „Защо не ме ухапеш, голямо момче!“ беше фактът, че той сигурно щеше да го стори.
3.
Джейк подкара разнебитения си пикап по калните пътеки, които водеха до хижата му. Заобиколена от тъмни, изкривени от вятъра ели, малката къщичка се намираше на скала, издадена над Пъгет Саунд. Това беше мястото, където той се скриваше от напрежението на главния си офис в Сиатъл и можеше спокойно да се залови за работа, кътче, далече от дома му, чийто адрес и телефонен номер никой не знаеше.
Затова Джейк изруга, когато видя удобния Форд, паркиран на алеята отпред. А когато от него слезе и му помаха жена, облечена в спретнат червен блейзер и черна пола, той разбра, че денят му е провален.
Елън Лазарус бе негова стара любов от времето, когато той се опитваше да спасява света. Сега вече целите му не бяха толкова грандиозни: искаше просто да не бъде кръгла нула, когато животът му навлезе в своя залез.
Изгаси двигателя на пикапа, слезе от него и се облегна на вратата в очакване на бедата, която бе надвиснала над главата му.
— Какво е това? Нито усмивка, нито поздрав за добре дошла? — сгълча го Елън и се отправи към него.
Джейк я гледаше със смесица от цинизъм и одобрение. Не беше необходимо да упражнява походката си и плавното полюшване на ханша, защото по рождение владееше това движение. Имаше големи сини очи, черна коса, интелигентност и прагматизъм, в сравнение, с които Макиавели приличаше на певец в църковен хор. Ето защо не беше изненадващо, че когато тя реши да си играе на шпионин, се превърна в изключително надарен аналитик.
— Няма да те питам как ме откри — посрещна я Джейк. — Приятелчетата, с които имаш вземане-даване, биха могли да открият всеки. Защо ме откри?