— Някакви светлини зад нас? — попита Джейк след известно време.
— Не и от последните двадесет пъти, когато погледнах натам.
Той се усмихна.
— Какво показва радарът? — попита тя.
— Никой не ни преследва.
— Мислиш ли, че зад нас е чисто?
Той само изръмжа.
Морето се превърна от развълнувано в бурно, щом напуснаха района на едно малко островче.
— Изглежда, сме се измъкнали — избъбри Джейк и се усмихна на Онор. — Ако ни забележи някой друг, освен бреговата охрана, ще ни помислят за хора във ваканция, които търсят по-спокойно място за нощуване.
— За колко време ще стигнем до Сийл рок?
— Не знам. Зависи от вятъра.
Онор отново се опря на борда, когато лодката се плъзна по склона на една вълна. Беше сигурна, че вълните са по-големи отпреди.
— Джейк? — обади се тя.
— Всичко е наред, скъпа. Ако смятах, че пътуването е по-опасно, отколкото да те оставя вкъщи, щях да те вържа и да те напъхам в тоалетната.
— Не би го направил — но въпреки протеста си тя знаеше, че Джейк щеше да направи точно това. — Защо не го направи? — попита любопитно.
— Знаех, че никога няма да ми простиш. Но ако сгреша и с теб се случи нещо, никога няма да си го простя.
— Не бъди смешен, ти не си отговорен за всичко, което се случва. Аз съм разумен възрастен човек, който е напълно способен да взема решения относно себе си и да понесе последствията.
— Сигурен съм, че и братята ти мислят по същия начин — подхвърли иронично Джейк.
— Това си е техен проблем.
— Когато моят задник е на техния прицел, това е и мой проблем.
Онор отвори уста, но веднага я затвори. Джейк беше прав. Мъжете Донован ревностно покровителстваха сестрите си. Понякога това беше много мило от тяхна страна. Но през повечето време бе досадно.
— Иди в каютата и се опитай да поспиш — каза Джейк. — Ще бъде дълга нощ.
— Да спя? В това?
Онор се подпря, когато носът на Тумороу отново връхлетя една вълна и се спусна по склона й.
— Не е чак толкова лошо — сви рамене Джейк. — Трябва да видиш буря при Алеутските острови, където вятърът издига вълни, високи между четиридесет и осемдесет фута. Разбира се, там и лодките са по-големи.
— Осемдесет фута!
— И повече.
— Защо му е на човек да излиза в такова време?
— Заради пари — той погледна отблизо екрана на радара. Отметката, която му се стори, че е видял, не се показа отново. — Хайде, върви да спиш.
— Предпочитам да гледам вълните и да се притеснявам, отколкото да не ги виждам и да се притеснявам още повече.
Освен това щеше да се чувства по-добре, отколкото да си мисли за Кайл и неговата привлекателна, отчаяна годеница, жената, която несъзнателно петнеше името му с всяка дума, която произнасяше.
Аз му вярвах. Предадох семейството си, приятелите си, родината си. Всички. Заради него. Господ да ми прости, но аз все още го обичам. И все още се надявам, че ще ми се обади…
Онор се отпусна на командното табло и се загледа в тъмнината навън, опитвайки се да изхвърли от главата си мрачните мисли.
Онор се събуди в момента, в който Джейк понечи да напусне безшумно кабината. Прозрачният капак на финестрина, който се намираше досами лицето й, пропускаше единствено сребриста струя лунна светлина, която през последния час бе улеснила пътуването за Джейк и го бе направила още по-мъчително за Онор.
Тя наистина предпочиташе да не бе видяла колко бурно е станало морето, преди да пуснат котва откъм подветрената страна на един остров и да се заслонят от вятъра.
— Къде отиваш? — попита тя. — Дори не се е зазорило.
— Просто ще проверя лодката — връщай се да спиш.
— О, разбира се. Връщай се да спиш — намръщи се тя. Следващия път, когато отида на тенис мач, поне ще знам как се чувства топката.
— Не беше чак толкова лошо.
— Беше още по-лошо.
— Следващия път ще те напъхам в тоалетната.
— Следващия път ще ти позволя да го направиш.
Усмивката му проблесна на лунната светлина, докато той се наведе и я целуна в ъгълчето на устата.
— Ще ти припомня тези думи.
Тридесет секунди след като Джейк излезе, Онор почувства хлад. Спалният чувал, който използваха като одеяло, държеше топло, докато той беше в кабината и излъчваше топлина. Без него помещението напомняше хладилник. Макар да беше добре облечена с обувки, чорапи, дънки, пуловер и риза, тя не можеше да се стопли.
Онор мина покрай електронното табло. Напрежението в тялото й и усещането, че трябва да си напомня да диша, за да го прави, дотолкова се бяха сраснали с нея, че тя почти не ги забелязваше. В момента я вълнуваха различни мисли. Не можеше да привикне с тях, с всепоглъщащия страх и чувството, че каквото и да прави, не я довежда доникъде, че Кайл крещи нейното име и своята невинност във вятъра и тъмнината и че с всеки вик се изплъзва все по-далече и по-далече от нея…