— И ти си съгласен?
— Разбира се. Аз съм добро малко момче.
Кайл се усмихна уморено, потръпна и отново изпадна в междинно състояние между съзнанието и съня, като подскачаше стреснато при всеки по-необичаен звук.
Следващото нещо, което Кайл видя, беше Онор, коленичила до него, опитваща се да го изправи в седнало положение.
— Не го пипай по тази ръка — предупреди я Джейк. — Ранен е.
— Ти ми каза, че е добре!
Кайл понечи да се усмихне при гнева, страха и обичта в гласа й, но беше наясно, че устните му са наранени. Също и очите му — сухи и жадуващи тъмнина.
— На брат ти му няма нищо, което да не може да се оправи с антибиотици, глюкоза и двадесет и четири часа сън — каза Джейк. — Буден ли си, Кайл?
— Горе-долу — отвърна той дрезгаво. — Вода?
— Ето я. Ще те вдигна да седнеш, за да не се задавиш — Джейк пъхна ръката си под раменете на Кайл и го изправи.
Въздухът изсвистя между зъбите на младия мъж.
— Какво има? — попита Онор.
— Ребрата ми — отвърна Кайл. — Копелето ме ритна.
— Шофьорът? — попита Онор, припомняйки си какво й бе казал Джейк на зодиака.
— Единият от руснаците, когото изпратиха след мен — отвърна Кайл.
— Онзи, който бе изхвърлен на брега преди седмица ли? — попита спокойно Джейк.
— Остави го да пие вода, преди да го подложиш на кръстосан разпит — сопна се остро Онор.
Тя отвъртя капачката на двулитровата бутилка с вода и с усилие я поднесе към устните на Кайл. Отначало по-голямото количество попадаше върху брадясалото му лице вместо в устата му. Но след няколко глътки той схвана чалъма и започна да пие ненаситно.
— По-спокойно — възпря го Джейк и дръпна бутилката от устните му. — Ако продължаваш да пиеш по този начин, ще повърнеш върху любящата си малка сестричка.
Кайл въздъхна, затвори очи и се облегна на ръката на Джейк. Той трепна, когато нещо докосна наранените му устни.
— Спокойно — обади се Джейк. — Онор маже устните ти с мехлем, за да не кървят всеки път, когато се усмихваш.
— Какъв е мехлемът? — попита Кайл.
— Пилешки тор — отвърна тя. — Така няма да го оближеш на момента.
Той се засмя, но веднага простена от болката в ребрата.
— Какво се е случило с ръката ти? — попита Онор.
Кайл я погледна, сякаш се питаше каква част от истината да й спести.
— Не се опитвай да я предпазиш — вметна Джейк. — Тя е много по-жилава, отколкото си мислиш.
— Минах доста близко до един куршум — призна Кайл, — но в момента ребрата ме болят повече.
Онор издаде приглушен звук и прехапа устните си.
— Стой неподвижен — каза Джейк на Кайл. — Ще погледна по-отблизо.
Той извади нож от калъфа и внимателно разряза плата на лявото рамо на Кайл. Онор си пое дълбоко дъх и се наведе по-близо. Точно под рамото плътта и водолазният костюм бяха покрити с пясък и засъхнала кръв. От външната страна на ръката му зееше огромна рана.
Подпухналата плът сълзеше на местата, където не бе хванала коричка.
Много внимателно Онор докосна здравата кожа около раната. Беше гореща.
— Раната е инфектирана — изхлипа тя отчаяно.
— Не е опасно — каза Джейк.
— Откъде знаеш?
— Няма червени петна по ръката си — отвърна той и погледна Кайл. — Как е стомахът ти?
— Добре — отзова се автоматично Онор.
— Не твоят, а на Кайл.
— Жаден.
Джейк погледна към морето и видя само онова, което бе видял и преди — вода, скали и острови. Но все още не можеше да изтрие спомена за загадъчната точка на радара и олимпика, за който му бе говорил Конрой и който Джейк така и не бе видял.
— Ще пиеш колкото искаш, след като се качим на лодката — реши Джейк. — Трябва да се махаме оттук.
— Кехлибарът — напомни Кайл. — Аз трябва да…
— Кажи ми къде се намира — прекъсна го Джейк нетърпеливо. — Ще се върна за него веднага щом се уверя, че двамата с Онор сте в безопасност.
Кайл понечи да каже нещо, после поклати глава.
— Какво има? — попита Онор.
— Не мога да рискувам — отвърна брат й.
— Какво имаш предвид?
Кайл само поклати глава. Под побелялата му брада, небръсната поне от месец, лицето му имаше същите непоколебими черти, които Джейк бе видял у Онор. Донован бяха упорити до мозъка на костите си.
— Кайл? — натърти Онор. — Какво не можеш да рискуваш!
— Да остави кехлибара при мен — вклини се грубо Джейк. — Но това не бива да те изненадва, лютиче. Ти също не ми вярваш.
— Не е това… По дяволите — изохка Кайл. Беше му трудно да обясни с пресъхнали устни и замъглен разсъдък. — Случайно да ти се намира кислородна бутилка? Моята е на привършване.
— Имам — каза Джейк.