— Ако ставаше въпрос за ядрени оръжия, нямаше да молим за нечия помощ. Щяхме да я изискаме.
Той не взе да й противоречи.
— Значи е нещо повече от необработен кехлибар и по-малко от ядрени оръжия, но все пак е достатъчно да накара Чичо Сам да се размърда. Ще трябва да е нещо много ценно. Не смятам, че Кайл е толкова глупав.
— Идеализъм, сладки приказки и някоя фуста — изрече Елън отчетливо. — Тези неща винаги ги подлудяват.
— Да не би да говориш за Марджи? — стресна се Джейк.
Елън кимна.
— Тя е най-голямата дъщеря на закоравял престъпник от Втората световна война. Той се е бил срещу немците. Бил се е срещу руснаците. Бил се е срещу Съветския съюз. Бил се е срещу собствените си сънародници, когато искаха мир.
Джейк преглътна думите на възмущение. Много добре знаеше как жена може да вземе ума на един мъж.
— Предупредих Кайл, че Марджи ще му създава проблеми, но не, той беше влюбен. Искаше да бъде нейният смел рицар в блестящи доспехи.
— Не знам дали е рицар, но е нагъл кучи син. Убил е шофьора, качил се е в камиона с кехлибара и е изчезнал в нощта.
— Кажи ми нещо, което не знам.
— Кажи ми какво знаеш и няма да те отегчавам с повторения — сопна се Елън.
— Къде изгубихте Кайл?
— Никога не сме го имали, за да го изгубим. Той не беше наш.
Джейк се чудеше дали да й повярва, но реши, че всъщност няма значение.
— Успях да го проследя на излизане от Калининград и през Литва. Загубих го, когато прекоси границата на Русия.
— И ние го загубихме там — кимна тя.
— А ако кажа, че съм го проследил до Талин…? — вметна язвително Джейк.
— Моментално ще позвъня по телефона. Ще претърсим от единия край до другия. Направил ли си го?
— Дали съм го проследил до Естония? Не. Той тръгна на изток, не на север. Загубих го на около триста километра от руската граница. Преди да успея да го открия отново, се натъкнах на бюрократични спънки и на някакви не бюрократични типове с гадни пищови. Официално ме помолиха да напусна страната и никога да не се връщам.
— А неофициално?
— Неофициално ми предложиха постоянно местожителство в стая три на шест фута в Майчица Русия.
Тя поклати глава.
— Къде отиде византийската изисканост?
— Където и самата Византия. Изчезна.
— И така, ти пристигна тук преди десетина дни да си ближеш раните. И може би да поразгледаш около вилата на Кайл? — опита се да се усмихне Елън.
Джейк сви рамене, без да каже нищо. Тя и бездруго бе достатъчно близо до истината.
— Тогава видя една от обявите за инструктор по риболов, разлепени из целия град, подписани с името Онор Донован — продължи Елън.
Той я гледаше и чакаше.
— Сложи си небрежната усмивка на Джейк Малори и бе нает — завърши тя.
— Почти си права. Бях нает и това е повече, отколкото е направил вашият човек.
— Откъде разбра за нашия неуспех? — попадна тя в капана му.
— Много умно. Да използвате някой вътрешен, примерно нейния инструктор, е очевиден напредък.
— Казал ли си на Онор, че търсиш брат й?
— Не е ставало въпрос.
— Точно така си и мислехме — изрече Елън с огромно задоволство. — Донован са мамили всички отвъд океана, включително и теб. А сега ти ще проникнеш сред тях, като използваш по-малката сестра в Америка.
В гласа на Елън не се долавяше неодобрение, по-скоро възхищение, че е открил пролука, за разлика от всички останали. Джейк предпочиташе да беше шокирана. Но хората, които лесно се шокираха, не живееха в този свят без илюзии.
— Няма да ти се месим — избъбри тя бързо. — Просто ни дръж в течение.
— Но в момента се намесвате.
— По-добре свиквай или ще навестя малката госпожица Донован и ще й кажа кой В действителност е нейният инструктор по риболов.
Известно Време Джейк просто я гледаше. После леко поклати глава.
— Не мисля, че ще го направите.
— Защо?
— В момента аз съм единственият ви човек сред клана Донован. Не сте чак толкова глупави, че да ме разкриете, преди да сте сигурни, че изобщо не можете да ме използвате.
Тя пак потропа с маникюр по черната кожа на чантата си. Повя студен вятър и разлюля гората от стройни червено кори дръвчета.
Джейк разбра, без да поглежда нагоре, че небето на югозапад бавно се изпълва с облаци. Вероятно щеше да завали още преди залез-слънце. Неслучайно горите се бяха раззеленили.
— Добре — въздъхна тя. — Какво искаш да знаеш?
— Минавал ли е Кайл през Сийтак преди около две седмици?
— Паспортът му е минал. Момчето от имиграционната служба, което разпитахме, твърдеше, че доста е приличал на снимката, направена при завръщането му от двуседмичен риболов на полуостров Камчатка.
— Вие какво мислите?