4.
— Прилича на пощенска картичка, нали? — попита Джейк.
Онор подскочи от гласа му и погледна смутено към страничните прозорци на Тумороу. Синьо-зелените води на пролива Розарио наистина приличаха на пощенска картичка. Искаше й се да е така. Откакто оставиха кея зад себе си, се чувстваше силно притеснена от липсата на твърда почва под краката си. Тя навлажни пресъхналите си устни.
— Пощенските картички не танцуват под краката ти — отвърна сухо.
— Да танцуват ли? В момента е съвсем спокойно.
Тя отново навлажни устни и замълча.
Джейк вече бе забелязал нарастващото й безпокойство. Беше сигурен и в причината: тя се страхуваше. Беше преживял достатъчно опасни неща и можеше да разпознае страха, когато го види. Неговата работодателка беше бледа, със стиснати устни, и трепереше, сякаш през нея протича високоволтово напрежение.
За да се изправиш срещу такъв дълбоко вкоренен страх, бе необходима сериозна мотивация. Искаше му се да знае дали обичта към брат й или алчността за приказните фантасмагории, наречени Кехлибарена стая, я бяха извели в открито море.
Джейк погледна към гладката водна повърхност и се запита какво щеше да прави Онор, когато морето се развълнува. Надяваше се да не се разстрои. Не му харесваше идеята да върне със сила здравия й разум. Вероятно вместо да проверяват дали Тумороу е годен за плаване, както той бе планирал, би трябвало да направят нещо по-хубаво, по-приятно и по-лесно — например да ловят сьомга. Според местните слухове в Сикрет Харбър рибата кълвеше.
Обикновено мисълта за ловене на сьомга правеше Джейк нетърпелив, но в момента нищо не беше обикновено. Той реши да се насочи към открито море, за да види дали моторницата на Кайл се представя подобаващо. Освен това, ако неговата работодателка смяташе да се поддаде на страха, и двамата трябваше да го узнаят сега, когато всичко друго бе спокойно.
Джейк смени курса на четиридесет и пет градуса и едновременно увеличи скоростта.
— Какво правиш? — извика Онор.
Знаеше, че гласът й е прозвучал по-троснато, отколкото би трябвало да бъде, но не можеше да се въздържи. Чувстваше се нервна и раздразнителна. Малката разходка с лодка се оказваше далеч по-сериозно изпитание за нейните нерви, отколкото бе очаквала. Тя беше на тридесет години, но отново я разкъсваше завладяващият страх, който бе изпитвала като дете.
— Мислех си, че можем да наловим малко риба — рече той меко, — но…
— Хубаво.
Изненадан от думите й, които можеха да минат и за проява на ентусиазъм, Джейк хвърли поглед към пилотското място отвъд пътеката.
— Хубаво, а?
— Да. Далеч по-добре е да мислиш за ловене на риба, отколкото наистина да го правиш.
Той поклати глава.
— Ще трябва да помислиш над ентусиазма си.
— Повярвай ми, вече съм мислила.
— Ти си страхливка.
Тя не му отговори. Ръцете й се вкопчиха здраво в седалката, сякаш очакваше някой да я изтръгне от нея.
Джейк промърмори нещо под носа си. Да използва Онор беше едно; да я изтезава бе съвсем друго. Просто нямаше такава склонност. Това беше една от причините да остави Елън с нейните интриги и никога да не се обърне назад. Не му харесваше да наблюдава живо същество, оплетено в лепкавата му мрежа.
Джейк промърмори някаква ругатня, завъртя силно щурвала и обърна лодката към пристана.
— Какво правиш? — стресна се Онор.
— Връщам се.
— Защо? Нещо не е наред ли? Гласът й беше тънък като устните й.
— Да.
— Какво?
— Ти.
Онор рязко се извърна към него.
— Какво искаш да кажеш? — попита през зъби. — Добре съм.
— А аз съм зайчето Бъни.
— Обърка приказката. Аз съм Червената шапчица.
Джейк се усмихна и поклати глава. Дори изплашена до смърт, мисълта й бе остра като бръснач. Също и езикът й.
— Обръщай лодката — нареди тя. — Отиваме на риболов.
Той продължи към кея, който се намираше на около пет минути път. Тя го погледна косо.
— Знам какво говоря — настоя Онор. — Обърни лодката.
— Малко страх е здравословен — отбеляза, сухо Джейк. — Държи те нащрек. Големият страх е лоша работа. Принуждава те да вършиш онова, което се налага.
— Например да ловиш риба — вметна тя.
— Например да оцелееш.
Онор се взря в очите му.
— Какво може да знае човек като теб за страха и оцеляването?
— Повече отколкото бих искал да знам.
Тонът му не насърчаваше по-нататъшни въпроси.
Тя дори не се поколеба.
— Какво се е случило?
Той я погледна косо.
— Ежедневните случайни неприятности.
— Аха! От сорта на новинарските помии.
— Скандал в бар не става за топзаглавие.
— Бар, а? Ти беше ли…
— Не — прекъсна я той.