— Освен очите — додаде Джейк — имаше ли нещо забележително в този тип?
Тя се поколеба, понечи да пъхне хапка в устата си и прехвърли наум краткото време, в което този човек бе на входната й врата.
— Беше от бялата раса — започна да изрежда Онор. — Над трийсетте, среден на ръст, среден на тегло, с кестенява коса, всичко по него изглеждаше нормално, с изключение на гласа му. Имаше странен акцент.
— Европейски?
— Може би, но не беше френски, италиански или немски.
— Сигурна ли си?
— Съвсем. Двете с Фейт сме се срещали с доста европейци по работа.
— В Анакортес наскоро пристигнаха група руснаци — поде бавно Джейк. — Повечето от тях са наемни работници. Освен тях има финландци и хървати, но семействата им са тук от толкова време, че само най-възрастните говорят с акцент.
— За човек, който живее в Сиатъл, знаеш твърде много за Анакортес.
— Тук съм отрасъл.
— Аха. Така ли се запозна с капитан Не-знам-си-кой, с оранжевия зодиак?
— Конрой. Как беше облечен Змийския поглед?
— С най-обикновени дрехи. Тъмна риза и дебел панталон, кожено яке, но не от скъпите, някакви стари спортни обувки, бейзболна шапка, която явно е задигнал от ада.
В съзнанието на Джейк изплува образа на човек със змийски поглед, който би трябвало да се намира на другия край на света. Въпреки че му изглеждаше малко вероятно, не можеше да изхвърли от главата си мисълта за Димитри Павлов, с неговите малки черни очи и обичайното за източноевропейците облекло, което можеше да мине за модерно само в страна, в която западните стоки са рядкост.
Причината Димитри Павлов да се появи тук бе много проста: нямаше пари за билет до Съединените щати. През по-голямата част от времето Павлов не можеше да си позволи дори и водка. От друга страна, слуховете за откриването на Кехлибарената стая биха могли да заинтересуват хиени от всички краища на света. В сравнение с безценното царско съкровище цената на един самолетен билет не представляваше нищо. Някой подмолен предприемач би могъл да финансира пътните разходи на Павлов с надеждата, че ще извлече астрономическа печалба от откриването на Кехлибарената стая.
— На този човек да му липсваха пръсти на ръката? — погледна я загрижено Джейк.
Онор се намръщи, защото си спомни въпросите на ченгетата във връзка с изхвърления на брега труп с два липсващи пръста.
— Не съм ги броила — рече тя бавно, — не забелязах нещо да му липсва.
— Кога го видя за пръв път?
— Преди около четири дни.
— А за последен?
— Десет секунди след първия път. Казах му, че мястото е заето, и затворих вратата под носа му.
— Той ядоса ли се?
— Не съм го питала. Не каза нищо и не направи някакъв груб жест.
— И оттогава не си го виждала? — попита Джейк.
— Не, слава богу.
Той се намръщи.
— Не знам какво мога да направя, но ще разпитам из по-долнопробните заведения.
— Не е необходимо да го правиш — прекъсна го тя бързо.
— Защо, безпокоиш се да не си ударя крака в някой стол в бара?
Онор се засмя въпреки безпокойството си.
— Не искам да се забъркваш в неприятности заради мен. Това е всичко.
— Ще се оправя.
— Това означава ли, че се чувстваш като у дома си на такива места? — попита тя с любопитство.
Джейк рядко отговаряше на въпроси за себе си, но това не обезсърчаваше Онор.
— Престанах да посещавам такива заведения преди доста време — отвърна той. — Но това е като да караш мотор — знаеш как да се задържиш на него и кое движение ще те просне на земята.
— Не знаех, че да бъдеш инструктор е толкова тежка професия.
— Не е. Да пораснеш е тежка работа, особено в западащи градове като този.
Онор вдигна поглед от рака си, който отново й изглеждаше вкусен.
— С какво се занимаваше баща ти?
— От всичко по малко — Джейк вдигна чашата си и отпи. — Онова нещо до рака, да не би да е скицник?
Тя въздъхна. Темата Джейк Малори бе приключена. Но щом се опреше до заобикаляне на въпросите, и тя го умееше.
— Разговорите за държане на курса, ъгли и точки на пресичане ме изморяват.
Без никакъв проблем той влезе в нейния тон.
— И тогава започваш да рисуваш?
— Такава ми е работата. От полускъпоценни камъни правя разни неща.
— Бижута?
— Бижута, украшения, неща, които доставят удоволствие на окото и душата. Или скъпи джунджурийки, както снизходително ги наричат братята ми.
Джейк се усмихна бегло.
— Можеш ли да нарисуваш Змийския поглед?
— Разбира се.
Онор се облегна на стола си и взе скицника от кухненския плот. Но не успя да достигне молива. Отблъсна стола назад, докато застана на два крака. Той се разклати, за момент сякаш се закрепи, после се залюля и се понесе към пода.