Джейк безмълвно затвори левия резервоар, отви капачката на десния и започна да го пълни. Хладен бриз разроши късата му коса. Носеше аромата на безбрежното море и обещание за ден на свобода и късмет. Долу, под пухкавите облаци, въздухът бе прозрачно чист. Видимостта бе неограничена, морето — спокойно. Беше прекрасен ден да се впуснеш в търсене на кехлибарено съкровище, потопено в морските води.
Джейк наливаше гориво и се питаше дали Кайл е спазил пиратската традиция, оставяйки на дъното труп да пази съкровището. Може би точно така бе намерил смъртта си мъжът с липсващите пръсти.
А може би самият Кайл е умрял, лежи на дъното на морето, погребан заедно с всичките си тайни…
— За какво мислиш? — попита Онор.
— Едва ли ще искаш да узнаеш.
— Какво общо имат желанията ми с цялата тази бъркотия? — изсумтя тя. — Питал ли ме е някой дали искам да се случва всичко това?
Джейк й подаде ръка. Изненадата, изписана на лицето й, подсказваше, че това беше последното нещо, което е очаквала от него. Все пак не се поколеба. Пое ръката му и му позволи да я притегли към себе си.
— Ще поговорим за това по-късно — каза той и дъхът му опари бузата й, — когато вятърът няма да отнася всяка наша дума право при бъбривата госпожица с големите къдрици.
Онор си пое дъх накъсано и опря челото си на неговото рамо.
— Джейк? — прошепна тя.
— Да?
— Страх ме е.
— Беше крайно време.
— Не за мен, а за Кайл.
— Страхувай се за себе си.
— Не мога да повярвам, че той… е откраднал нещо. Но предпочитам да вярвам в това, отколкото, че е мъртъв.
Джейк изпусна дълбока въздишка. Онор бе стигнала до дъното на нещата сама, без негова помощ, което означаваше, че тя няма да губи време да му се сърди, че й е казал неща, които не е искала да чуе. Сега, ако внимаваше, би могъл да спечели доверието й и да пробие здравата стена, която семейство Донован бяха изградили пред истината за Кайл, кехлибара, убийството и предателството.
Стига Онор да не откриеше преди това кой в действителност е нейният инструктор по риболов.
Тази мисъл съвсем не беше успокоителна. Джейк се надяваше, че Елън ще си държи затворена перфектно изписаната уста поне още два дни, но не разчиташе на това. Ако я натиснеха отгоре, тя незабавно щеше да премине към план Б, какъвто и да бе той. Джейк едва ли щеше да успее да реагира навреме.
Той привърши с горивото и включи вентилатора, докато Онор отиде да плати сметката. Когато се върна, тя имаше вид на човек, преживял голям шок. Огледа Тумороу по цялата й дължина, сякаш очакваше да види, че от лодката блика гориво.
— Тази сладурана, да не би да яде бензин? — попита удивено.
— Това е цената на удоволствието да се движиш бързо. Ако предпочиташ, мога да поддържам скоростта на платноходка. Ще отнеме само няколко часа да се приберем вкъщи, ако течението позволява.
— Няколко часа? — тя се втренчи невярващо в него. — С каква скорост се движат платноходките?
— Зависи от попътния вятър, теглото и дизайна. Ако използват гориво, а не разчитат само на вятъра, повечето от тях се движат с шест до осем възела.
— А ние с каква скорост се движим?
— През повечето от времето с нормална морска скорост.
— По-точно?
— О, може би около тридесет и пет мили в час, в зависимост от посоката на течението. Движим се и по-бързо, ако използваме пълните възможности на карбуратора, но това не е особено икономично.
— Радвам се, че имам тлъста кредитна карта.
— Аз също се радвам — отвърна Джейк и се сети за морската карта и за маршрутите, които бе открил в компютъра. — Ще трябва да обиколим доста места. Освен ако Кайл не ти е разказвал за някои конкретни кътчета, който е предпочитал.
— Обикновено когато заговаряше за риболов, аз сменях темата.
Джейк нямаше предвид риболова, но премълча. Онор не му помагаше особено да стесни обсега на издирването. Ако знаеше къде се намира брат й или кехлибарът, със сигурност се владееше много добре.
Изглежда, тази умна жена все още не бе стигнала до простата истина: няма начин да научи достатъчно, за да тръгне скоро сама за островите Сан Хуан. А тя се държеше така, сякаш разполагаше с цялото време на света.
Ако Елън държеше устата си затворена, Джейк разполагаше с още два дни. Имаше обаче едно голямо ако.
Той обузда нетърпението си и се зае да изкара лодката от пристана. Никоя от другите лодки не бе проявила смелостта да го последва там, но не след дълго три малки плавателни съда изникнаха от различни посоки и поеха след Тумороу, който се насочи към островите Сан Хуан.
Джейк огледа заобикалящата ги морска шир, но никъде не видя олимпика. Бейлайнерите също не се приближиха достатъчно, за да може да идентифицира хората на борда.