— Защото баща ми току-що умря. Ако не го бяха убили, щеше да ми каже всичко, което знаеше. Казвате, че това е друг свят — като този ли, друга вселена?
Балтамос погледна Барух, който вдигна рамене.
— А какво става в света на мъртвите? — продължи да пита Уил.
— Никой не може да каже — отвърна Барух. — Всичко около него се държи в тайна. Дори религиозните общности не знаят. Те уверяват последователите си, че ще отидат в рая, но това е лъжа. Ако хората знаеха истината…
— И духът на баща ми е отишъл там?
— Няма съмнение, както и духовете на безброй хора, които са умрели преди него.
Уил почувства, че съзнанието му не е в състояние да обхване тази картина.
— А защо не отидохте направо при лорд Азриел с голямата си тайна каквато и да е тя, а тръгнахте да ме търсите?
— Не бяхме сигурни, че ще ни повярва — обясни Балтамос, — освен, ако не му занесем доказателство за добрите си намерения. Два ангела от низш ранг, при всичките могъщи сили, с които си има работа — какво би го накарало да погледне сериозно на нас? Но ако му доведем Пазителя на кинжала, тогава може би ще ни изслуша. Кинжалът е могъщо оръжие и той би се радвал, ако застанеш на негова страна.
— Извинявайте, но това ми звучи неубедително — намръщи се Уил. — Ако сте толкова сигурни в тайната си, тогава не ви е нужно оправдание, за да застанете пред лорд Азриел.
— Има още една причина — каза Барух. — Ние знаехме, че Метатрон ще ни преследва, и искахме да сме сигурни, че ножът няма да попадне в ръцете му. Ако бяхме успели да те убедим най-напред да отидеш при лорд Азриел, а после…
— Не, не, няма такава опасност — прекъсна го Уил. — Вижте какво, вие не ми помагате да намеря Лира, а ми пречите. Тя е най-важна от всичко, а вие забравяте напълно за нея. Аз обаче няма да я забравя. Защо просто не отидете при лорд Азриел и не ме оставите на мира? Накарайте го да ви изслуша. Можете да стигнете много по-бързо до него с летене, отколкото аз пеша, а моето намерение е най-напред да я открия, каквото и да ми струва това. Защо не направите така? Вървете си и ме оставете да се оправям сам.
— Да, но ти имаш нужда от мен — възрази Балтамос високомерно, — защото в света на Лира ти трябва демон, иначе ще биеш на очи.
Уил беше прекалено ядосан, за да отговори. Изправи се и тръгна към дюните, затъвайки до глезените в пясъка, но размисли и спря. Жегата и задухът бяха убийствени.
Момчето се обърна и хвърли поглед към двата ангела, които бяха доближили глави и си шепнеха нещо. Те се изправиха и се приближиха към него, смирени и непохватни — но и горди.
— Извинявай — промълви Барух. — Аз ще отида сам при лорд Азриел, ще му предам нашите сведения и ще го помоля да ти прати помощ, за да откриете дъщеря му. Ако не объркам пътя, за два дни ще стигна.
— А аз ще остана с теб, Уил — добави Балтамос.
— Добре — кимна Уил. — Благодаря.
Двата ангела се прегърнаха, после Барух обви ръце около момчето и го целуна по двете бузи. Докосването беше леко и прохладно, също като ръцете на Балтамос.
— Ако продължим да вървим към Лира, ти ще ни намериш ли? — попита Уил.
— Никога няма да се откъсна от Балтамос — увери го ангелът.
После подскочи във въздуха, издигна се стремително към небето и изчезна сред пръснатите като зрънца звезди. Балтамос гледаше след него с отчаян копнеж.
— Тук ли ще останем да спим, или ще продължим? — обърна се най-сетне той към момчето.
— Ще останем тук — реши Уил.
— Тогава спи, а аз ще пазя. Уил, не бях прав по отношение на теб и съжалявам за това. Върху теб тегне най-тежкото бреме и аз трябваше не да се заяждам, а да ти помогна. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-добър.
Уил се отпусна върху топлия пясък, а ангелът остана да пази някъде наблизо. Но това беше слаба утеха.
…ще те измъкна оттук, Роджър, обещавам! Уил също идва насам, сигурна съм!
Той не я разбра. Разпери бледите си ръце и поклати глава.
— Не знам кой е той, но няма да дойде. А дори и да дойде, няма да ме познае.
— Той ще дойде при мен, Роджър — увери го Лира, — и двамата с Уил… не знам как, Роджър, но ще ти помогнем, кълна се! Не забравяй, че има и други на наша страна. Серафина и Йорек ще…
3.
Лешоядите
Костите на рицаря са прах, верният му меч — ръжда, а при светците — храбрата душа.
Серафина Пекала, кралицата на вещиците от езерото Енара, се носеше с ридания в мрачното небе на Арктика. Плачеше от ярост, страх и угризения. Ярост срещу онази жена Колтър, която се беше заклела да убие, страх от онова, което ставаше в любимата й родна земя, и угризения… Към угризенията щеше да се върне по-късно. А сега погледът й беше отправен надолу към топящите се снежни шапки, към наводнените гори и преливащото море. Сърцето й се свиваше от болка.