Рейко изпита остра жал към жената, както и срам заради собственото си щастие да има нормално дете.
— Масахиро е толкова доволен, че може да си играе с Кикуко — каза тя.
— Да… — госпожа Янагисава проследи с поглед Кикуко. — И аз съм щастлива, че я имам — горестна майчина любов придаде сила на тихия й глас. — Кикуко е добро, любящо, послушно момиче… въпреки всичко.
Дали не искаше да каже въпреки че Янагисава й е баща? Дворцовият управител бе узурпирал властта на шогуна; той бе оклеветил, преследвал и унищожил неговите противници. Дали съпругата му знаеше това? Питаше ли се, както и самата Рейко, дали неговите злини не бяха причина за увреждането на детето му?
Вежливостта не позволяваше на Рейко да зададе тези лични въпроси.
— Кикуко сан е копие на баща си — рече тя, като се надяваше, че споменаването му може да предизвика някои разкрития.
— На баща си, да…
Изражението на госпожа Янагисава бе неопределено, тонът й — неутрален. Рейко предположи, че бракът й с дворцовия управител е бил уреден в съответствие със същите социални, политически и икономически съображения, които бяха решаващи при повечето бракове, но се запита дали все пак госпожа Янагисава не обичаше съпруга си. Въпреки ужасния му характер много жени го намираха за привлекателен, макар че предпочитанията му към мъже не бяха тайна за никого, а издигането му във властта се дължеше на положението му на дългогодишен любовник на шогуна. Безспорно госпожа Янагисава знаеше за връзката му с полицейския началник Хошина, който живееше с него. Но въпреки това вероятно бе споделяла известна интимност със съпруга си, след като брачният им съюз бе довел до раждането на дете. Личният живот на двойката представляваше за нея безспорен интерес.
Масахиро стисна една клечка за хранене и почна да я размахва като меч, като се въртеше на късите си крачета, а в това време Кикуко го гледаше възторжено, кискаше се и ръкопляскаше.
Госпожа Янагисава отбеляза:
— Синът ви е копие на баща си — скрита нотка в гласа й подсказа на Рейко, че съпругата на дворцовия управител също проявява интерес към личния й живот. — Надявам се, че сосакан сама е добре?
— Да, благодаря — отвърна Рейко.
Какво знаеше госпожа Янагисава за отношенията на съпруга й със Сано? Това бе друга тема, която едва ли имаше смелост да подхване. Кикуко и Масахиро започнаха да се боричкат, търкаляха се на пода и се заливаха от смях. За да запълни неловкото мълчание, Рейко каза:
— Вижте ги… Вече са приятели.
— Каквито можем да бъдем и ние, надявам се — изрече неясно госпожа Янагисава и хвърли към Рейко поглед, изпълнен с предпазлива подкана. — Въпреки всичко.
Рейко си даде сметка, че жената знае за проблемите между Сано и съпруга й. Внезапно я осени прозрение. Госпожа Янагисава очевидно нямаше чара да привлича приятели и сигурно бе много самотна, след като приемаше с охота да си общува със съпругата на човек, който бе в дългогодишен конфликт с дворцовия управител. Рейко изпита съчувствие към нея и към Кикуко.
— Аз също — отвърна тя.
Грозноватото лице на госпожа Янагисава се озари от смирена усмивка и поруменя от удоволствие.
— Може ли някой ден да ви гостувам?
— Посещението ви ще бъде чест за мен, а Масахиро ще се радва отново да се види с Кикуко — отвърна Рейко.
Но въпреки че бе доволна от възможността да задоволи любопитството, което изпитваше към тази жена, ентусиазмът й бе охладен от внезапно обзелото я лошо предчувствие.
Госпожа Янагисава сведе глава, давайки знак, че срещата им е приключила, и Рейко вежливо се оттегли. След като запознанствата приключиха, музикантите засвириха отново и забавата можеше да продължи, но присъствието на госпожа Янагисава възпрепятстваше забавленията. Жените водеха сковани светски разговори, вместо да разискват оживено убийството, тъй като всички се страхуваха от властния дворцов управител и не желаеха по никакъв начин да засягат една противоречива тема, която можеше да им навлече сериозни неприятности, ако съпругата на дворцовия управител после му разкажеше какво си бяха говорили. Госпожа Янагисава запази строгото си изражение, не говореше, освен ако някой не се обърнеше към нея, и не проявяваше интерес към никого. Седеше сред множеството от гости изолирана и самотна.
— Защо е дошла тук, щом се смята за толкова по-издигната от нас? — прошепна Мидори към Рейко.
Не след дълго госпожа Янагисава стана да си ходи и извика дъщеря си. Веднага щом напуснаха помещението, дамите се втурнаха да ги обсъждат. Масахиро, печален, че е загубил приятелката си, нацупи устни и се зарови в скута на Рейко.