Тази вест събуди интереса му — Мори бяха известен гангстерски род и името им се свързваше с неприятности от всякакъв род.
— И Нита Монзаемон, министърът на финансите — каза мършавият, — заедно с васалите си.
Хирата се навъси, обезпокоен от мисълта, че висши служители от бакуфу могат да имат нещо общо с изчезването на Глициния и убийството на владетеля Мицуйоши.
— И как са се придвижили?
— Хората на Кинуе се отправиха пеша към мястото за превозване през реката — поясни мургавият. — Групата на Мори мина на коне по моста над рова.
Тъй като законът позволяваше да яздят само самураи, търговецът бе вървял пеша. Мори обаче бяха ронин — самураи без господари — и затова можеха да се движат на коне. Хирата реши, че е малко вероятно Глициния да е била в някоя от тези две групи. Жените не яздеха и ако е използвала този начин, за да избяга миналата нощ, Глициния е рискувала да бъде забелязана от войниците на обход. Не по-малко биеща на очи би била и една-единствена жена сред група мъже. Но една отчаяна куртизанка, която иска да избяга, би могла да поеме подобен риск, в случай че намери нужните съучастници.
— Васалите на финансовия министър Нита също яздеха — каза мършавият, — но имаше и паланкин12, който го чакаше извън квартала на удоволствията.
Вълнение сгря вкочанените мускули на Хирата. Паланкинът превръщаше Нита в по-приемлива възможност за бягство от останалите. В случай че Глициния бе напуснала Йошивара, възможно бе после паланкинът да я е отнесъл на безопасно място, известно единствено на министъра на финансите. Хирата благодари на стражите и с тежки стъпки пое във вихрушката от снежинки да търси Сано.
Другите двайсетина гости, посетили увеселението в „Овария“ предишната нощ, бяха висши служители на бакуфу и васалите им. След продължително претърсване на Йошивара Сано и хората му установиха местонахождението на шестима от тях, както и самоличността на куртизанките, които ги бяха развличали в агея, и научиха, че всички те бяха останали заедно по времето, в което е било извършено убийството. Очевидно никой от тези хора не бе напускал забавата, за да се промъкне на горния етаж, а и никой нямаше причина да убива наследника на шогуна. После Сано успя да открие други петима гости, които седяха в чайна „Цутая“.
„Цутая“ заемаше приземния етаж на една постройка близо до задната стена на квартала. Йероглифите на името й бяха изписани върху цилиндричен фенер над вратата; през процепите на затворените капаци на прозорците се процеждаше светлина. Сано изтупа снега от себе си и влезе вътре. В елегантното помещение имаше ниша, в която бе поставена порцеланова ваза с голи клонки; девойки сервираха чай на петимата посетители. От мангали с дървени въглища се излъчваше топлина, но когато всички се обърнаха да погледнат Сано, враждебните им изражения вледениха атмосферата.
Седналият пред нишата мъж заговори пръв:
— Почитания, сосакан сама.
Сано коленичи и се поклони.
— Почитания, уважаеми висш старейшина Макино.
Висшият старейшина бе един от петимата служители, които съветваха Токугава по въпросите на националната политика и съставляваха висшия ешелон на бакуфу. Тялото му беше съсухрено, а пергаментовата кожа на лицето му бе изопната върху кокалест череп. Смъртната му бледност бе подчертана от черно кимоно. Васалите му, които изпълняваха едновременно длъжността на секретари и телохранители, бяха насядали плътно около него.
— Предполагам, че сте дошли да ме разпитате във връзка с убийството на владетеля Мицуйоши — рече Макино.
— Ако не възразявате — отвърна Сано предпазливо, тъй като Макино не беше сред приятелите му. Преди време властният старейшина го бе обвинил в държавна измяна и замалко не бе станал причина за гибелта му.
— Бих могъл да ви предоставя някаква информация — каза Макино, — но при известни условия. Ще пийнем ли?
Той махна към една от девойките, която наля саке на него и на Сано. Двамата пресушиха чашките си и Сано почувства как сгрятото питие разпръсва топлина по тялото му.
— Какви условия?
Оцеляването в бакуфу без съмнение изискваше компромиси, но предложението на Макино го накара да бъде нащрек.
— Останалите присъстващи на увеселението могат да потвърдят, че съм бил сред тях по време на убийството — заяви Макино, като дръпна от лулата си и издиша дима през потъмнелите си зъби. — Същото се отнася и за персонала на „Овария“. Следователно аз не бих могъл да убия Мицуйоши. Няма да намерите улики, които да ме свързват по какъвто и да било начин със смъртта му.