Мидори прехапа треперещите си устни и пое дълбоко въздух с видимо усилие да се овладее.
— Моля те, прости ми! Едва си се прибрала у дома, а аз те занимавам с проблемите си. А ти излезе, за да разследваш убийството на владетеля Мицуйоши, нали?
Рейко кимна, усещайки отчаянието в собственото си сърце.
— И си открила много улики? — попита Мидори с ласкателна увереност в уменията на Рейко.
— Де да беше така — въздъхна Рейко. — Цял ден прекарах в посещения на мои лели, братовчедки и приятелки, в разговори с прислуга и продавачи. Всички толкова се страхуват да не кажат нещо лошо за убития наследник на шогуна, че никой не иска и да го спомене. А колкото до Глициния, носят се какви ли не слухове за това, какви дрехи носела и какви пищни увеселения правела. Всички имаха свое обяснение, как е напуснала Йошивара — била се превърнала в птичка и отлетяла, била изпила някакъв вълшебен еликсир, който я смалил, и така се измъкнала незабелязано през портите. Но никой няма представа, къде може да е отишла.
— Ох, Рейко сан, това хич не е хубаво — въздъхна Мидори.
Рейко се ужасяваше как ще признае поражението си пред Сано. Измръзнала, изтощена и гладна, не можеше да понесе мисълта за това, какво всъщност означаваше този провал.
— Хайде да влизаме вътре, там поне е топло — каза тя. — Ти яла ли си? Можем да хапнем заедно, докато чакаш Хирата сан.
Мидори изглеждаше изкушена, но после поклати глава със съжаление.
— По-добре да тръгвам. Господарката Кейшо ще ме търси.
Двете се разделиха и Рейко влезе в къщата. Масахиро се появи в коридора и се заклатушка към нея с тържествуващи викове:
— Мама, мама! Ела виж какво прави! — сграбчи я за ръката и я задърпа.
Охана — една от гледачките му, се втурна след него.
— Младият господар днес работи много усърдно — каза тя.
Беше деветнайсетгодишна, хубавка, с интелигентен блясък в очите и закачлива усмивка, подобна на обърнат триъгълник. Макар че носеше обичайното индигово кимоно на слугиня, винаги добавяше по нещо лично, което й придаваше елегантност. Днес бе хартиена пеперуда, втъкната в събраните й на кок коси.
— Хайде да отидем и да видим какво си направил, Масахиро чан — каза Рейко.
Тримата се отправиха към детската стая. На пода тя видя цветни кубчета, които бяха подредени във формата на къща.
— Прекрасно! — възкликна Рейко. Удоволствието, което й доставяше синът й, облекчи разочарованието от изминалия ден.
— Сега младият господар е владетел на свой собствен замък — каза ласкаво Охана.
Масахиро се засмя и заподскача нагоре-надолу. Рейко го гледаше и му се радваше. Щеше й се и тя да имаше такова основание да се похвали. Толкова се страхуваше, че ще разочарова Сано и ще докаже, че не е достойна за доверието му.
— Извинете, госпожо — каза икономката, влизайки в детската стая, — но имате посетители.
— Кои? — Рейко бе изненадана, тъй като не очакваше никого.
— Госпожа Янагисава и дъщеря й Кикуко.
— О, небеса!
Не бе предполагала, че съпругата на дворцовия управител тъй бързо ще реши да я посети. Скочи притеснена, тъй като никога не бе посрещала толкова важни гости. За миг приглади косите и дрехите си и бързешком се отправи към гостната, където завари госпожа Янагисава и Кикуко, коленичили една до друга.
— Добър вечер — Рейко коленичи срещу тях.
Госпожа Янагисава отвърна на поздрава. Кимоното й бе в убит кафеникаво морав цвят, а лицето й с непретенциозни черти бе все така мрачно.
— Моите извинения, че идвам, без да съм ви уведомила — изрече тя с монотонен глас. — Надявам се, че не ви създавам неудобство?
— Не, ни най-малко — отвърна Рейко напрегнато. — Радвам се, че се отбихте. Здравей, Кикуко чан. О-о, колко си прекрасна!
Малкото момиченце се изкиска и скри личице зад ръкава на зеленикавосиньото си кимоно.
— Кажи: „Много сте любезна, уважаема госпожо, не съм достойна за вашата похвала“ — посъветва нежно дъщеря си съпругата на дворцовия управител.
Кикуко се подчини, като се запъваше на отделните думи. Когато Рейко ги почерпи, момиченцето засърба шумно чая си и разля малко върху кимоното си. Погълна лакомо няколко сладки и цялото й лице стана в трохи. Госпожа Янагисава я избърса със салфетка, вдигна няколко трохи, които се бяха посипали и на пода, и отправи към Рейко притеснен извинителен поглед.
— Тази зима е особено мразовита — опита се да завърже разговор Рейко и да помогне на гостите си да се отпуснат.
— Да…
Госпожа Янагисава обхвана чашката чай с две ръце; погледът й пробяга по стаята, поглъщайки стенописа, нишата, в която свитък с красиво изписани йероглифи висеше над ваза от сиво-зелена керамика със сухи цветя, както и рафтовете със статуетки. Рейко се запита дали гостенката й не си даваше сметка, че би трябвало да каже нещо, за да поддържа разговора, не знаеше как да продължи или просто очакваше другите да се натоварят с отговорността да разведряват атмосферата.