— Звучи ми твърде хубаво, за да е истина — каза Рейко, изразявайки гласно мислите на двамата. — И по-рано сме попадали на фалшиви следи.
— И аз разсъждавах как така се случи, че срещнах точно Горобей, който пък най-неочаквано се оказа притежател на тъй нужните ни странички — рече Хирата. — Но след като ги купих, реших да ги покажа на разни хора от публичния дом на Глициния. Според тях листата приличат на онези от дневника й. Някои от тях са го зървали, но само за кратко, тъй като Глициния много внимавала никой да не го вижда отблизо. Освен това повечето куртизанки не могат да четат. Нито прислугата. Те не биха разпознали текста. Но нямаме основание да се съмняваме, че страниците не са от дневника на Глициния.
Той говореше така, сякаш се опитваше да убеди самия себе си въпреки липсата на доказателства, и Сано предположи защо на Хирата толкова му се искаше намерената от него следа да се окаже истинска. Двамата все още не бяха разговаряли за миай, но угриженото му лице подсказа на Сано, че преговорите по сватбата са се провалили. Хирата сигурно се стараеше да навакса загубеното време, е което не бе изпълнявал задълженията си, и да се изяви успешно в работата си въпреки тежкия момент в личния му живот.
Рейко приближи една от страничките до фенера и я огледа внимателно.
— Езикът е обикновен. Калиграфията е неумела. Вижте и зачеркванията. Това би се очаквало от една жена от село, която се е научила на малко четене и писане, но няма сериозно образование.
Сано долови несигурност в гласа й. В миналото Рейко бе човек на бързите решения и сега той си даде сметка, колко дълбоко бе уязвил самочувствието й случаят „Черният лотос“. По време на разследването той бе оспорвал твърденията й и бе настоявал тя да се подчини на неговите. Сега обаче съжаляваше, че тя бе готова да отстъпи пред неговите преценки в момент, когато се нуждаеше от независимо мнение. Толкова му се щеше да е сигурен в автентичността на дневника, но той също си имаше своите съмнения.
— Би ли прочела на глас една страница? — помоли я той.
Тя се подчини. Сано слушаше смръщен, защото онова, което бе забелязал, докато четеше написания текст, сега се прояви още по-ясно, докато го слушаше. Имаше чувството, че това не са думи на Глициния, макар и да не можеше да каже точно защо.
Рейко престана да чете.
— Какво има? — попита тя озадачена, вперила поглед в Сано.
Онова, което бе скрил от Рейко по случая, сега го въвличаше в още по-гъста плетеница от лъжи. Не можеше да сподели тревогата си относно дневника, без да признае, че е познавал Глициния. А признаеше ли, че е познавал куртизанката, Рейко щеше да попита защо досега е премълчавал този факт. Научеше ли пък причината, уклончивостта му щеше да я нарани повече от евентуалната искреност в самото начало.
— Жалко, че са само страници без корицата — каза той. — Тогава хората, които са виждали дневника на Глициния, щяха лесно да го разпознаят.
Рейко придоби озадачено изражение. Явно си даваше сметка, че той не бе казал онова, което мислеше в действителност, и не можеше да си обясни защо. Но не зададе никакъв въпрос. Сано видя, че Хирата го наблюдава. Още в първия ден от разследването на път за вкъщи от Йошивара му бе казал за връзката си с Глициния. Сега беше доволен, че може да му има доверие, и беше сигурен, че Хирата ще запази тайната дори от Рейко.
— Търсих кориците — каза Хирата, — но боклукът бе отнесен и изгорен, а уличката бе изметена. Ако изобщо са били там, вече ги няма.
— Което ни навежда на въпроса, как така тези страници от дневника са се озовали на улицата — обобщи Сано.
— Глициния може да ги е изхвърлила — каза Хирата. — Предстоял й е нов живот, може вече да не е имала нужда да пише. Но не е искала никой да чете съкровените й мисли, затова е скъсала дневника и е хвърлила страниците в боклука, тъй като се е готвела да напусне „Овария“ с любимия си.