— Чидори чан, трябва да те помоля да погледнеш трупа — видя я, че се сви и потръпна, и добави: — Само за миг. Опитай се да бъдеш смела.
Камуро преглътна с мъка и кимна. Сано пристъпи към леглото и отметна платното само колкото да открие горната част на главата на Мицуйоши. Чидори ахна и ужасена впери поглед във фибата, забита в окото на жертвата.
— Тази фиба на Глициния ли е?
Чидори изхлипа и поклати глава. Сано отново покри трупа и изпита облекчение. Фактът, че фибата не бе собственост на Глициния, говореше в полза на нейната невинност. — Знаеш ли чия е?
— На Момоко сан — прошепна момичето.
Отново ярите, помисли си Сано. Тя последна бе видяла Глициния и господаря Мицуйоши, тя бе открила трупа, а сега ставаше ясно, че тя е и собственик на оръжието на убийството, което я правеше по-вероятна заподозряна от Глициния. Той каза на Чидори:
— Огледай стаята отново. Сигурна ли си, че не липсва нищо?
— Да, господарю… — Чидори сбърчи чело.
Сано усети, че кожата му настръхна, както ставаше всеки път, щом му предстоеше да чуе нещо важно. Хошина се изправи до стената, изпъна рамене и продължи да наблюдава камуро с нараснал интерес.
— Какво има? — попита Сано.
— Дневникът й — отвърна Чидори.
В един такъв дневник обикновено жените описваха свои мисли и разсъждения, както и събитията от живота си в традицията на придворните дами от императорския дворец.
— И какво имаше в него? — Сано бе заинтригуван от това, че Глициния бе спазила този вековен обичай.
— Не зная. Не мога да чета.
Следващите няколко въпроса установиха, че дневникът всъщност представлява купче бели листа от оризова хартия, поставени между копринени корици с цвят на лавандула и завързани със зелена панделка. Глициния пишела в него, когато й оставали свободни мигове, и ако чуела стъпки, бързо го скривала, сякаш се страхувала, че някой може да го прочете. Когато излизала от публичния дом, го носела със себе си. Предишната вечер Чидори видяла как Глициния го била мушнала под широкия си платнен колан, но макар че Сано претърси цялата стая, не успя да го намери никъде. Явно дневникът наистина бе изчезнал.
— Глициния може да го е взела, когато си е тръгнала — предположи Хошина.
Или някой го бе откраднал, помисли си Сано, противопоставяйки се на опита на Хошина да го въвлече в разговор и да го провокира да сподели мислите си с него. Сано прехвърли няколко възможни сценария на престъплението. Може би убиецът бе влязъл в стаята, докато Глициния и Мицуйоши са спели, намушкал е Мицуйоши, отвлякъл е Глициния и е откраднал дневника. Не беше изключено Глициния сама да е убила Мицуйоши и после да е избягала, вземайки дневника със себе си. Всяка от тези две версии звучеше правдоподобно и Сано си даде сметка, колко малко знаеше за някогашната си любовница. Какво се бе случило с нея, след като пътищата им се бяха разделили? Беше ли способна на такова зловещо убийство? Мисълта за това го напрегна, както и подозрението, че разследването отново щеше да събере пътищата им — една среща с непредвидими последици.
С усилие потисна тревогата си и се обърна към собственика:
— Сега искам да се срещна с ярите.
Глава 2
Сано излезе навън, извика войниците си, на които бе наредил да напуснат агея, и им каза, че могат да отнесат тленните останки на владетеля Мицуйоши в двореца. Щеше му се да изпрати трупа при своя приятел и съветник доктор Ито в моргата на Едо, но беше изключено да подложи мъртвото тяло на една знатна личност на такава оскверняваща и незаконна процедура, като аутопсията. Когато се върна в агея, Хирата го пресрещна в коридора.
— Разпитахме всички в публичния дом — каза той с приглушен глас, за да не го чуе полицейският пълномощник Хошина, който се въртеше наблизо. — Клиентите и куртизанките казват, че снощи са били заедно, по спалните. Имало веселба и слугите твърдят, че заедно със собственика и камуро през цялото време са били заети да обслужват гостите. Никой не е видял нищо до суматохата, която е настанала при откриването на трупа. Склонен съм да вярвам, че казват истината. Те са знаели, че владетелят Мицуйоши е в къщата, но не са го познавали лично. Не открих причина да го убиват.
— А васалите му? — попита Сано.
— Казват, че са присъствали на веселбата. Гостите потвърждават думите им. Ако знаят нещо за убийството, явно са решили да мълчат.
— Ще ги разпитаме отново, но по-късно — реши Сано.
Хошина удостои Сано и Хирата с едва доловима самодоволна усмивка, която говореше, че няма защо да се опитват да крият от него каквото и да било, тъй като, така или иначе, щеше да го разбере. След това се отдалечи.