Оскар Уайлд
Кентървилският призрак
I
Когато мистър Хайръм Б.Отис — американският пълномощен министър — купи ловното имение Кентървил, всички изтъкнаха каква глупост е извършил, защото нямаше съмнение, че в имението витаел призрак. Дори самият лорд Кентървил, човек с изтънчено чувство за чест, бе сметнал за свой дълг да спомене този факт на мистър Отис, когато уговаряха сделката.
— Ние самите не сме живели в имението — бе казал лорд Кентървил, — откакто моята пралеля, вдовстващата дукеса Болтън, припадна от страх, защото две ръце на скелет се положили на раменете й, докато се обличала за вечеря, след което тя никога вече не се съвзе напълно, и аз се смятам задължен да ви заявя, мистър Отис, че призракът е съзиран от не един жив член на моя род, та дори и от самия енорийски пастор, преподобния Огъстъс Дампиър, възпитаник на Кингс Колидж в Кеймбридж. След злощастното премеждие на дукесата всичкипо-млади прислужници ни напуснаха, а и самата лейди Кентървил често осъмваше недоспала поради загадъчните шумове, които долитаха нощем от коридора и библиотеката.
— Уважаеми лорде — отвърна министърът, — съгласен съм да включим призрака в оценката на мебелите. Аз идвам от съвременна страна, където има всичко, което секупува с пари; а като знаем как нашите енергични младежи завладяват Стария свят и отмъкват най-добрите ви актриси и примадони, уверен съм, че ако в Европа съществуваше един-едничък призрак, щяхме в най-кратко време да си го имаме у нас в някой обществен музей или пътуващ цирк.
— Уви, привидението наистина съществува — отвърна усмихнато лорд Кентървил, — макар че, изглежда, е устояло на примамките на вашите предприемчиви импресарии. Тое добре известно от три века насам, всъщност от 1584 година, и се появява редовно преди смъртта на някой член от нашия род.
— Ако там е въпросът, и семейният лекар прави това, лорд Кентървил. Но все пак призраци на този свят няма, сър, и смятам, че законите на природата не могат да се променят по прищевките на английската аристокрация.
— Очевидно вие в Америка стоите много близко до природата — отвърна лорд Кентървил, който не проумя напълно последната забележка на мистър Отис, — а щом като нямате нищо против един призрак в къщата, всичко е наред. Но не забравяйте, че сте предупреден.
Няколко седмици по-късно сделката беше сключена и в края на сезона министърът и неговото семейство се пренесоха в замъка Кентървил. Мисис Отис — която на младини, под името мис Ликриша Р. Тапан от Западна 53 улица, била известна нюйоркска красавица — сега бе много хубава зряла жена с изразителни очи и прекрасен профил. Обикновено, щом напуснат родната си страна, американските дами приемат вид на хроническо болни, като си внушават, че това им придава европейска изтънченост, ала мисис Отис не изпадна в подобна грешка. Тя се радваше на великолепно здраве и неизчерпаема животинска енергия. Всъщност в много отношения тя беше същинска англичанка и бе чудесно потвърждение на факта, че ние не се различаваме от американците по нищо освен, естествено, по езика. Най-големият й син, наречен от своите родители Уошингтън в изблик на патриотизъм — нещо, за което той не преставаше да съжалява, — беше русокос, хубав младеж, който се бе подготвил за американска дипломатическа служба, като три сезона поред бе водил германския котильон в казиното на Нюпорт и дори в Лондон бе прочут като отличен танцьор. Гардении на ревера и мечти за аристократическа титла — това бяха единствените му слабости. Иначе беше много разумен.
Мис Вирджиния Е. Отис бе петнайсетгодишно девойче, пъргаво и чаровно като сърничка, а големите й сини очи гледаха открито и свободно. Тя беше чудесна ездачка и веднъж с понито си надбяга стария лорд Билтън на две обиколки около парка, като го изпревари с дължина и половина на коня точно пред статуята на Ахил, за буйна радост на младия Чешърски дук, който мигновено й направи предложение и още същата нощ бе отпратен в Итън от своите настойници, облян в горчиви сълзи. След Вирджиния следваха близнаците, наричани обикновено „раираните“, защото вечно ядяха пердах с пръчка. Те бяха очарователни момчета и — като изключим достойния министър — единствените истински републиканци в семейството.
Тъй като имението Кентървил отстои на седем мили от Аскот — най-близката железопътна станция, мистър Отис бе телеграфирал да ги посрещнат с кола и те препуснаха към замъка в повишено настроение. Беше хубава юлска вечер и въздухът ухаеше на бор. От време на време дочуваха горските гълъби, прехласнати в своето сладко гукане, или пък зърваха ръждивочервената гръд на фазан в шумолящата папрат. Малки катерички ги гледаха втренчено от буковите клони, докато отминат, а зайците се стрелкаха през храсталака и мъхестите бубунки с вирнати бели опашки. Но щом влязоха в алеята на Кентървилския замък, небето изведнъж притъмня, странно затишие скова природата, грамадно ято гарвани прелетя безшумно над главите им и преди да достигнат дома, закапа едър дъжд.