— Моля ви, не си отивайте, мис Вирджиния — извика той, — толкова съм самотен и нещастен, и просто не знам какво да сторя. Искам да заспя, а не мога.
— Що за глупост! Трябва просто да си легнете и да духнете свещта. Понякога е много мъчно да останеш буден, особено в църква, но при спането няма никакви затруднения. Та дори бебетата знаят как се прави, а те не са много умни.
— Не съм спал вече триста години — каза той тъжно и хубавите очи на Вирджиния се разшириха от смайване, — цели триста години не съм спал и съм тъй уморен.
Вирджиния стана съвсем сериозна и устничките й затрептяха като листенца на роза. Тя пристъпи към него, коленичи до стола и се взря в старото му, сбръчкано лице.
— Бедничкият призрак — промълви тя, — нямаш ли си място, където да спиш?
— Далече, отвъд боровите гори — отвърна той с тих, замечтан глас, — има малка градина. Там тревата расте висока и гъста; там цъфтят белите звезди на татула, там славеят пее цяла нощ. Цяла нощ пее той и хладната кристална луна гледа отгоре, а тисовото дърво простира исполинските си ръце на спящите.
Очите на Вирджиния се замъглиха от сълзи и тя закри лице с ръцете си.
— Говориш за Градината на Смъртта — прошепна тя.
— Да, Смъртта. Колко ли е хубава Смъртта! Да лежиш в меката кафява пръст, над главата ти да се люшкат тревите и да се вслушваш в тишината. Да забравиш времето, да простиш на живота, да си в покой. Ти можеш да ми помогнеш. Ти можеш да ми отвориш дверите на Дома на Смъртта, защото Обичта е винаги с тебе, а Обичта е по-силна от Смъртта.
Вирджиния потрепери, студена тръпка премина през тялото й и няколко мига в стаята цареше тишина. Тя имаше чувството, че сънува страшен сън.
После призракът отново заговори и гласът му прозвуча като въздишка на вятъра:
— Прочела ли си някога старото предсказание на прозореца в библиотеката?
— О, често — извика девойката и вдигна глава, — зная го наизуст. То е изписано със странни, черни букви и трудно се чете. Има само шест стиха:
Но не знам какво означава.
— То означава — каза той тъжно, — че ти трябва да плачеш с мен за греховете ми, защото аз нямам сълзи, и да се молиш за душата ми, защото аз нямам вяра, и тогава, ако винаги си била мила, добра и кротка, ангелът на Смъртта ще се смили над мен. Ти ще видиш страшни образи в мрака и зли гласове ще шептят в ухото ти, но те няма да ти сторят зло, защото силите на ада са немощни пред чистотата на едно дете.
Вирджиния не отговори и призракът закърши ръце в пълно отчаяние, докато се взираше в склопената й, златиста главица. Изведнъж тя се изправи, много бледа и със странен блясък в очите си.
— Не ме е страх — рече тя твърдо, — и ще помоля ангела да се смили над теб.
Той скочи от стола си с тих, радостен вик и като хвана ръката й, наведе се със старовремска изтънченост и я целуна. Пръстите му бяха студени като лед, а устните му пареха като огън, но Вирджиния не трепна когато я поведе през помръкналата стая. По избелелите зелени гоблени бяха извезани малки ловци. Те засвириха с тръбите си, украсени с пискюли, и размахаха мъничките си ръце към нея, за да се върне.
— Върни се, малка Вирджиния — завикаха те, — върни се!
Но призракът стисна по-здраво ръката й, тя затвори очи, за да не ги вижда. Отвратителни животни с опашки като гущери и с изблещени очи й намигаха откъм ваяната рамка на камината и нашепваха:
— Пази се, малка Вирджиния! Пази се! Може да не те видим никога вече.
Но призракът се понесе още по-бързо и Вирджиния не се вслуша в думите им. Когато достигнаха края на салона, той спря и промърмори някакви слова, които тя не разбра. Тогава отвори очи и видя как стената бавно изчезна като мъгла, а пред нея зина голяма, черна пещера. Леден вятър задуха около тях и тя усети как нещо подръпна роклята й.
— Бързо, бързо — извика призракът, — иначе ще бъде късно.
В следващия миг ламперията се затвори зад тях и Салонът с гоблените остана празен.
VI
Около десет минути по-късно гонгът извести следобедния чай, и тъй като Вирджиния не слезе долу, мисис Отис изпрати един лакей да й съобщи. След малко той се върна и каза, че никъде не можел да намери мис Вирджиния. Тъй като тя имаше навика да излиза в градината всяка вечер, за да набере цветя за вечерната трапеза, мисис Отис отначало не се разтревожи, но когато удари шест часа и Вирджиния не се появяваше, тя наистина се развълнува и изпрати момчетата да я подирят, а тя и мистър Отис претърсиха всяка стая в къщата. В шест и половина момчетата се завърнаха и казаха, че никъде не са могли да открият следа от сестра си. Сега всички изпаднаха в състояние на силна възбуда и не знаеха какво да сторят, когато мистър Отис внезапно си спомни, че преди няколко дни бе дал разрешение на група цигани да стануват в парка. Затова той веднага потегли към Блекфел Холоу, където знаеше, че те се намират, придружен от най-големия си син и двама земеделски ратаи, Малкият Чешърски дук, обезумял от тревога, настойчиво го замоли да му разреши да го последва, но мистър Отис не му позволи, защото се опасяваше да не се стигне до сбиване. Когато пристигна на мястото той откри, че циганите ги няма и че явно са тръгнали съвсем внезапно, защото огънят още гореше, а по тревата лежаха няколко чинии. След като натовари Уошингтън и двамата ратаи да претърсят околността, той хукна към дома си и изпрати телеграми до всички полицейски инспектори в графството, в които им съобщаваше да търсят едно малко момиче, отвлечено от скитници или цигани. После нареди да му доведат коня и след като настоя съпругата му и трите момчета да седнат на вечеря, пое по пътя към Аскот заедно с един коняр. Едва ли беше изминал и две мили, когато чу че някой препуска подире му, обърна се и видя малкия дук, който го настигаше на своето пони, със съвсем зачервено лице и без шапка.