— Много се извинявам, мистър Отис — каза момчето задъхано, — но не мога да вечерям докато Вирджиния е загубена. Моля, не ми се сърдете. Ако бяхте ни разрешили да се сгодим миналата година, цялата тази суматоха не би се случила. Няма да ме върнете, нали? Не мога да си отида! Не искам да си отида!
Министърът не стърпя и се усмихна на хубавия млад нехранимайко, пък беше и доста трогнат от неговата привързаност към Вирджиния, та се наведе от коня си, потупа го благосклонно по рамото и каза:
— Добре, Сесил, щом не искаш да се върнеш, предполагам, че трябва да дойдеш с мен, но в Аскот трябва да ти купя шапка.
— Уф, оставете шапката! Искам Вирджиния! — извика малкият дук със смях и те продължиха в галоп към железопътната станция.
Там мистър Отис запита началник-гарата дали някое лице, отговарящо на описанието на Вирджиния, е виждано на перона, но не научи нищо ново за нея. Началникът обаче телеграфира и в едната и в другата посока на линията и го увери, че ще установят строга бдителност. След като купи шапка за малкия дук от един търговец на ленени артикули, който тъкмо затваряше капаците си, мистър Отис пое към Бексли, едно село на около четири мили, за което му казаха, че било известно свърталище на цигани, тъй като край него имало обширна мера. Тук разсъниха местния полицай, но не получиха никакви сведения от него, и след като обиколиха цялата мера надлъж и нашир, насочиха главите на конете към дома и пристигнаха в имението към единадесет часа, смъртно уморени и почти отчаяни. Уошингтън и близнаците ги чакаха с фенери в къщичката на пазача до портала, защото главната алея беше много тъмна. Не бяха открили никаква следа от Вирджиния. Циганите били настигнати из ливадите край Брокли, но тя не била с тях, а те изяснили внезапното си тръгване, като казали, че сбъркали датата на панаира в Чортън и потеглили презглава от страх да не закъснеят. Дори доста се обезпокоили, когато чули за изчезването на Вирджиния, защото били много благодарни на мистър Отис, че им разрешил да стануват в парка, и четирима от тях останали, за да помогнат при издирването. Претърсили с куки шарановото езеро, обходили всяко кътче на имението, но без никакъв резултат. Очевидно беше, че тази нощ поне няма да видят Вирджиния и затова настроението на мистър Отис и момчетата беше много потиснато, когато тръгнаха къщата и конярят вървеше подир тях с двата коня и понито. В залата ги посрещнаха изплашени слуги, а на канапето в библиотеката лежеше клетата мисис Отис, почти не на себе си от ужас и тревога, докато старата икономка разтриваше челото й с одеколон. Мистър Отис незабавно настоя, че тя трябва да хапне нещо и разпореди да донесат вечеря за всички. Трапезарията беше много печална, защото почти никой не продумваше, и дори близнаците бяха потресени и притихнали, тъй като обичаха много сестра си. Щом привършиха, мистър Отис, въпреки горещите молби на малкия дук, нареди да си легнат, като каза, че тази вечер нищо повече не може да се стори и че на другата сутрин ще телеграфира с Скотланд Ярд да изпратят незабавно няколко детективи. Тъкмо напуснаха столовата, когато от часовниковата кула камбаната прокънтя за полунощ и с отзвучаването на последния удар нещо изтрещя и чуха внезапен остър писък; страшен гръм разтърси къщата, някаква неземна музика се понесе край тях, една дъска горе на стълбата се отмести със силен шум и на площадката, бяла пребледняла, с малко ковчеже в ръка, пристъпи Вирджиния. За миг всички изтичаха при нея. Мисис Отис горещо я запрегръща, дукът я обсипа с бурни целувки, а близнаците изпълниха дивашки боен танц около групата.