След медения месец дукът и дукесата посетиха имението Кентървил и на другия ден подир обяд се разходиха до самотното гробище край боровата гора. Първоначално имаше големи затруднения с надписа на надгробния камък на сър Саймън, но най-сетне решиха да издълбаят върху него само инициалите на стария господин и стиховете от прозореца в библиотеката. Дукесата бе донесла няколко прелестни рози, които пръсна върху гроба, и след като постояха известно време край него, те бавно се запътиха към олтара на старата църква, която беше в развалини. Там дукесата седна върху една паднала колона, а дукът, легнал в тревата, пушеше цигара и гледаше красивите й очи. Неочаквано той захвърли цигарата, хвана ръката й и каза:
— Вирджиния, една жена не трябва да има тайни от съпруга си.
— Но, мили Сесил! Аз нямам тайни от теб.
— Как да нямаш — отвърна той с усмивка, — никога не си ми казала какво се случи, когато беше затворена с призрака.
— Не съм го казала на никого, Сесил — продума Вирджиния сериозно.
— Знам, но на мене можеше да кажеш.
— Моля те, не ме питай, Сесил; не мога да ти кажа. Бедният сър Саймън! На него дължа толкова много. Не, не се смей, Сесил, наистина е така. От него разбрах какво е животът, какво означава смъртта и защо обичта е по-силна от двете.
Дукът се изправи и влюбено целуна своята съпруга.
— Задръж си тайната, но ми остави сърцето си — прошепна той.
— То винаги е било твое, Сесил.
— А някой ден ще я разкажеш на нашите деца, нали?
Вирджиния се изчерви.