Щом се добра до своята стая, той просто рухна и се отдаде на необуздано раздразнение. Простащината на близнаците и грубият материализъм на мисис Отис бяха, разбира се, крайно досадни; но всъщност най-много го разстрои това, че не беше в състояние да носи доспехите. Беше се надявал, че дори съвременните американци биха трепнали при вида на един призрак в доспехи, ако не заради друга, по-смислена причина, то поне от уважение към своя национален поет — Лонгфелоу, с чиито изящни и обаятелни стихове самият той бе убивал дълги скучни часове, когато Кентървилови отиваха в града. На всичкото отгоре това бяха собствените му доспехи. С тях пожъна огромен успех на оръжейния турнир в Кенилуърт и не кой да е, а самата Кралица-Дева се изказа за тях с най-ласкави слова. И все пак, когато ги облече, тежестта на огромната броня и на стоманения шлем просто го повали и той се строполи на плочника, като силно натърти двете си колена и ожули кокалчетата на дясната си ръка.
В продължение на няколко дни след тази случка той беше извънредно зле и почти не напускаше стаята си, освен за да поддържа в изправност кървавото петно. Вследствие на добрите грижи обаче, които положи за себе си, той се съвзе и реши да направи трети опит да изплаши министъра на Съединените щати и неговото семейство. Той избра петък, 17 август, за своето появяване и прекара голяма част от този ден, ровейки из гардероба си, като в края на краищата се спря на една шапка с голяма периферия и червено перо, погребална риза с набори на китките и на врата и ръждясала шпага. Привечер се надигна страшна буря с дъжд и вятърът беше толкова силен, че всички прозорци и врати в старата сграда хлопаха и тракаха. С една дума времето беше именно такова, каквото той го обичаше. Планът му за действие бе следният: да се прокрадне до стаята на Уошингтън Отис, да застане до долният край на леглото му и да заломоти страшно, а после да се прониже три пъти през гръкляна под звуците на бавна музика. Той изпитваше особено озлобление към Уошингтън, защото напълно осъзнаваше, че именно той има навика да отстранява прословутото кентървилско кърваво петно с помощта на Пинкетъновия първокласен чистител. След като накара безразсъдния и дързък младеж да изпадне в състояние на безумен ужас, призракът щеше да продължи към стаята, заемана от министъра на Съединените щати и неговата съпруга, да положи ледено лепкава ръка върху челото на мисис Отис, а в това време със съскащ глас да нашепва в ухото на треперещия й съпруг тайните на моргата. Що се отнася до малката Вирджиния, той още не беше наясно със себе си. Тя никога не беше го обиждала по какъвто и да било начин, а беше и хубавка и кротка. Няколко глухи стенания откъм гардероба, мислеше си той, щяха да бъдат напълно достатъчни или пък, ако с тях не успееше да я събуди, би могъл да задърпа юргана й с паралитично гърчави ръце. На близнаците обаче беше твърдо решил да даде добър урок. Първото, което трябваше да стори, беше естествено да седне на гърдите им, за да предизвика у тях чувството, че се задушават, както в кошмар. После ще застане между двете легла, които бяха доста близо едно до друго, във вид на зелен, ледено студен труп, докато се вдървят от ужас, а най-сетне ще хвърли погребалната риза и ще започне да лази из стаята с оголени бели кости и една-единствена, въртяща се очна ябълка в образа на „Немия Даниел или Скелетът на самоубиеца“ — роля, в която неведнъж беше произвеждал силно впечатление и която той поставяше наравно с прославеното си превъплъщение на „Мартин Маниака или Маскираната мистерия“.
В десет и половина той чу, че семейството отиде да спи. Известно време още го безпокояха близнаците, които се заливаха от смях и явно се веселяха, преди да си легнат, с лекомисленото безгрижие, присъщо на училищни хлапета; но в единадесет и четвърт всичко утихна и щом удари полунощ, той се понесе навън. Бухали се блъскаха в стъклата на прозорците, гарвани грачеха от старото тисово дърво, вятърът се скиташе около къщата с жалостиви стонове, като залутана душа; но Отисови спяха, без да предчувстват своята гибел, и над шума от дъжда и бурята призракът много ясно долавяше равномерното хъркане на министъра на Съединените щати. Той се измъкна крадешком из ламперията, със зловеща усмивка на жестоките си сбръчкани устни, и луната скри лице в един облак, когато призракът се прокрадна край прозореца на еркера, където неговият семеен герб и този на убитата му съпруга бяха изрисувани с небесносини и златни багри. Той се плъзгаше към целта си като злокобна сянка и самата тъмнина сякаш се отвращаваше от него, докато минаваше през нея. По едно време му се стори, че чува вик и се закова на място; оказа се обаче само кучешки лай от Червен чифлик и той продължи напред, като бъбреше странни проклятия от шестнадесети век и току размахваше ръждивата шпага в нощта. Най-сетне достигна ъгъла на коридора, който водеше към стаята на злощастния Уошингтън. Там спря за миг, а вятърът развяваше дългите му, сиви кичури и усукваше в нелепи и фантастични дипли неописуемо страшния му мъртвешки покров. После часовникът удари дванадесет и четвърт и той усети, че времето му е настъпило. Изкиска се на ум и зави зад ъгъла; но едва пристъпил, той се отдръпна със сърцераздирателен вопъл и закри пребелялото си лице с дългите, костеливи длани. Точно пред него стоеше страхотно привидение — неподвижно като истукан и чудовищно като присъница на умопобъркан: главата му беше плешива и лъскава; лицето му — кръгло, тлъсто и бяло; а зловещ смях сякаш бе изкривил чертите му във вечна, отвратителна усмивка. От очите му струяха два лъча алена светлина, устата беше огнена паст, а някакъв ужасен плащ, подобен на неговия собствен, обгръщаше исполинския образ с белоснежни преспи. На гърдите му висеше табела и на нея — чудновато писание със старинни букви, сигурно някакво свидетелство за позора, грамота за пагубни грехове или страшна летопис на престъпления, а в дясната си ръка то беше вдигнало високо къс крив меч от блестяща стомана.