Не беше се появявал в тази маскировка повече от седемдесет години; по-точно, откакто така изплаши с нея хубавата лейди Барбара Моудиш, щото тя ненадейно развали годежа си с дядото на настоящия лорд Кентървил и забягна в Грейна Грийн с красавеца Джек Касълтън, като заяви, че за нищо на света не би склонила да се омъжи за член на семейство, което търпи някакъв отвратителен призрак да се разхожда напред-назад по терасата във вечерния здрач. По-късно клетият Джек бе застрелян на дуел от лорд Кентървил на Уондзуъртските ливади, а лейди Барбара умря от нещастна любов в Тънбридж Уелз, преди да е изтекла годината; така че, във всяко отношение успехът беше голям. Това обаче беше извънредно труден „костюм“, ако трябва да употребя този театрален израз във връзка с едно от най-великите тайнства на свръхестествения или — да използвам по-научен термин — извън естествения свят, и затова му бяха необходими цели три часа, докато завърши своите приготовления. Най-сетне всичко беше готово и той много хареса външността си. Високите кожени ботуши за езда, които принадлежаха към облеклото му бяха мъничко големи и той намери само единия от двата големи пищова, но, общо взето, остана доволен и в един и четвърт се изплъзна от ламперията и тръгна на пръсти по коридора. Стигайки до стаята, заета от близнаците, която — трябва да спомена — наричаха Синята спалня заради цвета на завесите, той намери вратата леко открехната. Тъй като искаше появяването му да произведе впечатление, той блъсна вратата и тогава някакъв тежък съд, пълен с вода се изля отгоре му, измокри го до кости и мина на сантиметри от лявото му рамо. В същия миг откъм голямото легло с балдахин долетяха сподавени смехове. Шокът, нанесен на нервната му система, беше тъй голям, че призракът хукна обратно към стаята си колкото му държаха краката, а на другия ден беше на легло със силна простуда. Единственото донейде утешително в цялата история беше, че не беше занесъл и главата си, защото, ако я носеше, последиците можеха да бъдат много сериозни.
Сега той изостави всяка надежда да уплаши някога тези нагли американци и като правило се задоволяваше да броди по коридорите по парцалени чехли, с дебел червен шал около врата, защото се боеше от течения, и с малък арбалет, в случай че близнаците го нападнат. Съкрушителният удар, който получи, дойде на 19-ти септември. Беше слязъл във величествената входна зала, убеден, че там поне ще бъде съвсем необезпокоен, и се забавляваше с язвителни забележки по адрес на големите фотографии от ателието „Сарони“ на министъра на Съединените щати и неговата съпруга, които сега заемаха местата на Кентървилските семейни портрети. Той беше простичко, но спретнато облечен в дълъг покров с точки от гробищна кал, беше пристегнал челюстта си с жълта ленена ивица и носеше малък фенер и гробарска лопата. Всъщност беше се натъкмил за образа на „Джонас, човекът без гроб или Крадецът на трупове от Чъртси Барн“, едно от най-забележителните му изпълнения, което семейство Кентървил имаше причини да помни, защото беше основният повод за свадата със съседа им, лорд Ръфърд. Часът беше около два и четвърт призори и — доколкото той можа да се увери — нищо не помръдваше. Когато обаче се запъти към библиотеката, за да види дали са останали някакви следи от кървавото петно, неочаквано от един тъмен ъгъл към него се втурнаха две фигури, които дивашки размахваха ръце над главите си и изкрещяха в ухото му: