— Много ми е мъчно за вас — каза тя — но братята ми утре се връщат в Итън и тогава, ако се държите прилично, никой няма да ви огорчава.
— Що за нелепост, да искате от мен прилично държане — отговори той, като се обърна изненадан и загледа хубавото малко девойче, осмелило се да го заговори. — Що за нелепост! Аз трябва да дрънча с веригите си, да стена през ключалките и да бродя нощем из къщата, ако за това намеквате. То е единственият смисъл за моето съществуване.
— Това не е никакъв смисъл за съществуване и добре знаете, че сте били много лош. Мисис Ъмни ни разказа още първия ден, когато пристигнахме, че сте убили жена си.
— Е да, признавам — отвърна призракът заядливо, — но това беше чисто семеен въпрос и не засяга никого освен мен.
— Много е лошо да се убива — рече Вирджиния, която понякога възприемаше миловидната пуританска тържественост, наследена от някой прадядо от Нова Англия.
— Ах, как мразя евтината строгост на отвлечени нравоучения! Жена ми беше много грозна, никога не колосваше правилно воланите на ризите ми и не разбираше нищо от готвене. Ето, веднъж ударих един сръндак в Хоглийския лес, превъзходно младо животно, а знаете ли как го поднесе на масата? Но сега няма значение, защото е отминало отдавна, и според мен никак не беше любезно от страна на братята й да ме оставят да умра от глад, макар че наистина я убих.
— Да умерете от глад? О, господин призрак, искам да кажа, сър Саймън, гладен ли сте? Имам един сандвич в чантата си. Искате ли го?
— Не, благодаря ви, сега вече нищо не ям; но все пак много внимателно от ваша страна; вие изобщо сте много по-мила от останалите членове на вашето ужасно, нагло, просташко и непочтено семейство.
— Спрете! — викна Вирджиния и тропна с крак. — Вие сте нагъл и ужасен, и простак, а щом става дума за непочтеност, много добре знаете, че изкрадохте боите от кутията ми, като се мъчехте да поддържате кървавото петно в библиотеката, дето стана за посмешище. Първо взехте всичките ми червени, включително и алената, и вече не можех да рисувам залези, после взехте изумруденозелената и хромовожълтата и най-сетне не ми остана нищо друго освен синя „индиго“ и китайска бяла, та може да правя само лунни пейзажи, които те потискат като ги гледаш, и не се рисуват лесно. Аз никога не ви издадох, макар че бях много огорчена, и изобщо всичко това беше просто смешно, защото чувал ли е някой някога за изумруденозелена кръв?
— Но кажете ми — отвърна призракът доста омърлушено, — какво друго можех да сторя? Много трудна работа е в днешни времена да се намери истинска кръв, а тъй като брат ви подхвана историята с неговия превъзходен чистител, действително не виждах причина защо пък аз да не взема вашите бои. Що се отнася до цвета, то си е въпрос на вкус: семейство Кентървил например има синя кръв, и то най-синята в цяла Англия; но знам, че вас американците, не ви е грижа за този род неща.
— Изобщо нищо не знаете за нас и най-добре ще бъде да емигрирате и да се погрижите за образованието си. Баща ми с най-голямо удоволствие ще ви даде безплатен билет и макар че сте спиритическо явление, а всички спиртни артикули се облагат с голямо мито, няма да имате затруднение с митницата, защото всички служители са демократи. Стигнете ли веднъж в Ню Йорк, положително ще преуспеете. Познавам там цял куп хора, които биха платили сто хиляди долара, за да си имат дядо, и още повече, за да имат семеен призрак.
— Не вярвам Америка да ми хареса.
— Сигурно защото нямаме развалини и чудатости — подхвърли Вирджиния язвително.
— Развалини! Чудатости! — отвърна призракът. — Затова пък имате морски флот и обноски.
— Приятна вечер! Отивам при татко и ще го помоля да издейства на близнаците една седмица допълнителна ваканция.