Падаха върху покрива на Уайт, в задния и предния двор, удряха се във външната врата на избата им. Капакът беше ламаринен и при първия удар прокънтя едно мощно «бонг», като църковна камбана. Майка и аз, и двете изпищяхме. Притиснахме се една в друга, като момичета по време на гръмотевици.
След това спря. Никакъв звук не се чуваше от къщата им. Можеше да се види как водата от топящия се лед се стича по покрития с плочки покрив. Голяма буца лед се беше заклещила в ъгъла между покрива и комина. Блестеше така ярко, че ме заболяваха очите, когато я гледах.
Майка точно ме питаше дали е свършило, когато изпищя Маргарет. Звукът стигна до нас много ясно. В известен смисъл беше по-лош от предишните, защото в него се усещаше ужас. Чуваше се блъскане и дрънчене, като че ли тя хвърляше по момичето къде-що има чиния и тиган в къщата.
Задната врата се отвори и затвори с трясък. Никой не излезе. Още писъци. Мама ми каза да извикам полицията, но аз не можех да се помръдна. Бях като закована на място. Мистър кърк и жена му Виржиния излязоха в техния двор да видят какво става. Смитови също. Много скоро всички от улицата, които си бяха в къщи, излязоха, дори и старата мисис Уоруик от една пресечка по-нататък, а тя беше глуха с едното ухо.
Започнаха да се блъскат, звънтят и чупят неща. Бутилки, чаши, не знам какво. Тогава се пръсна страничният прозорец и през него почти излетя кухненска маса. Бог ми е свидетел, това беше голям махагонов предмет и отнесе мрежата на прозореца. Трябва да е тежала поне триста фунта. Как може жена, даже и едра жена, да го изхвърли?“
Питам я дали има нещо наум.
„Само ви казвам“, настоява тя, объркана внезапно. „Не ви карам да вярвате…“
После изглежда се съвзема и продължава равномерно:
„След това около може би пет минути нямаше нищо. Водата се стичаше от улиците. По целия двор на Уайтови имаше лед. Топеше се бързо“.
Засмива се кратко, отсечено и гаси цигарата си.
„Защо не? Беше август“.
Отдръпва се безцелно назад към дивана, обръща се. И тогава камъните. Направо от ясно небе. Със свистене и писък, като бомби. Майка ми извика: „Какво става, за Бога!“ и покри главата си с ръце. Аз не можех да помръдна. Гледах всичко това и не можех да помръдна. Но това беше без значение. Така или иначе, те падаха само в Уайтови.
Един от тях удари водосточната тръба и я събори на ливадата. Други пробиваха дупки през покрива чак до тавана. От покрива се чуваше страшен звук на пропукване всеки път, когато някой от тях се удряше отгоре и бликваха облаци от прах. Тези, които падаха на земята, караха всичко да потрепери. Можехте да усетите ударите им с краката си.
Порцеланът ни звънтеше и стилният уелски шкаф се тресеше, а чаената чаша на мама падна на земята и се счупи.
Правеха големи дупки, когато се удряха в задния двор на Уайт. Кратери. По-късно мисис Уайт нае един вехтошар от долната част на града да ги извози с каруца и Джери Смит, който живееше по-нататък по улицата, му плати долар, за да си отчупи парче от единия. Занесе го в Б. Ю., те го огледали и му казали, че е обикновен гранит.
Един от последните падна върху масичката, която държаха в задния двор и я разби на парчета.
Но нищо, нищо извън тяхната ограда не беше ударено.
Спира и се извръща от прозореца към мен, а лицето й има измъчен вид от спомена на всичко това. Прокарва едната си ръка разсеяно през косата в модна, небрежно разпиляна прическа.
„Малко от това попадна в местния вестник. По времето, когато се появи Били Харис — той пишеше за новините от Чембърлейн — тя вече беше си поправила покрива и когато хората му казваха, че камъните са го надупчили, струва ми се, че той май си мислеше, че го водим за носа.
Никой не иска да го повярва, даже и сега. Вие и всички хора, които ще прочетат това, което записвате, ще се посмеете и ще си кажете — още една гъска, престояла твърде дълго на слънце. Но това се случи. Много хора от квартала видяха как стана и това беше също толкова истинско, колкото и оня пияница дето водеше малкото момиченце с кървавия нос. А сега… и онова другото нещо. Никой вече не може да го отхвърли със смях. Твърде много хора са мъртви.
И това вече не е само в имота на Уайтови.
Усмихва се без капка хумор. Казва: «Ралф Уайт беше застрахован и Маргарет Уайт получи много пари, когато той почина… двойно обезщетение. Остави и къщата застрахована, но тя никога не получи и пени за това. То било Боже дело! Поетично оправдание, не ви ли се струва?»