Единственото облекчение им донесе обстоятелството, че от този момент нататък изглежда никой повече не им обръщаше внимание. Хората бяха заети с подготовката на планираното нападение и нито един от тях не се намираше достатъчно близо, за да чуе разговора на двамата.
— Какъв поврат! — скръцна със зъби емирът. — Как съвсем иначе си представях мига, когато ще се срещна с похитителя на детето ми! Исках да се изправя срещу него като съдия и отмъстител, а ето че сега се намирам във властта му! Вместо да си получи заслужената смърт от ръката ми, той жестоко ще ме измъчва, докато бавно умра!
— Дали ще посмее! — подхвърли немецът не толкова защото хранеше някаква надежда, колкото да утеши своя спътник.
— Ще посмее, бъди сигурен. Такава била волята на Аллах и аз се примирявам с нея. Но сърцето ми се натъжава при мисълта, че заедно със себе си повлякох към гибел и теб.
— Не говори така! И аз имам вина. Бяхме толкова непредпазливи, че ни най-малко не се учудвам на случилото се. Преди да се спрем да лагеруваме, трябваше да претърсим околността. А после имахме несъобразителността да седнем с гръб тъкмо към онази посока, откъдето единствено можеше да се появи някаква опасност. Живял съм сред диви племена и знам много добре какво трябва да се съблюдава в положение подобно на нашето.
— Де да не ни бяха нападнали толкова ненадейно!
— Независимо от това пак нямаше да имаме никакви изгледи за спасение. На един отделен отряд от негри навярно щяхме да устоим, ала не и на неколкостотин такива дяволи, които са толкова добре въоръжени. Цяло щастие е, че ни оставиха поне дрехите. Ако ни вземат и тях, положението ни ще стане двойно по-тежко и ужасно.
— Кълна се в Аллаха, че с радост бих изтърпял всички мъки, които може да измисли този човек за мен и с радост бих умрял, стига само синът ми да не е осъден на страдания като моите!
— Значи ти вярваш, че Абд ал Мот ти каза истината за него?
— А ти не вярваш ли?
— Не.
— Аз не се съмнявам в думите му.
— А аз смятам, че лъже. Разправя ти измислици, за да те измъчва и да те направи дваж по-нещастен.
— Тъй ли мислиш? Наистина може да се очаква подобно нещо от него.
— Така е както ти казвам, повярвай ми! Напълно съм убеден, че Синът на тайната е твоят Масуф. Дори се надявам да ти докажа, че Абд ал Мот излъга.
— Как ще го докажеш?
— Почакай само, докато пак реши да поговори с нас!
— Подлагаш сърцето и душата ми на големи терзания. А дори и да си прав, ако наистина се окаже, че Синът на тайната е моето дете, каква ли ще е ползата? Пак няма да успея да го видя, а и той никога няма да научи кой му е баща. Ние двамата ще бъдем убити и тъй като сме единствените, които го знаят, после никой няма да е в състояние да му го каже.
— Но ние още не сме мъртви, все още живеем!
— Сега, днес, да! Но докога?
— При дадените обстоятелства всяко бягство е наистина немислимо. Обаче самият Абд ал Мот ни вдъхна надеждата, че няколко дни няма да посегнат на нас. Много му се иска да се наслаждава на мъките ти, а това може да стане само след като се завърне у дома си в серибата. Дотогава трябва да се стреми да запази силите ни, необходими да издържим похода. Днес ще нападнат Омбула, утре ще отпразнуват успеха си, а вдругиден ще имат страшно много работа да се подготвят за връщането, което несъмнено ще трае по-дълго, отколкото пътуването им дотук. И тъй, изчислявано от днес ще са им необходими седем-осем дни, за да стигнат до серибата. Ето с какъв срок ще разполагаме. А сега си спомни какво се е разиграло в серибата! Естествено ние ще внимаваме много да не споменем случилото се пред Абд ал Мот с нито една дума.
— Мислиш ли, че от това можем да имаме някаква полза?
— Разбира се! Ако старият фелдфебел успее да проведе своя план, за който имаме само предположения, с Абд ал Мот е свършено и ние ще бъдем свободни.
— Аллах керим — Бог е милостив! Думите ти са като балсам за сърцето ми.
— А може би ще ни се удаде да се освободим от шабахите. За тази цел не е необходимо нищо друго освен един от нас да си развърже ръцете.
— На мен ми е невъзможно. Ръцете ми са тъй здраво стегнати за дървото, че въжето се е впило в месата ми.
— И моето положение е същото, но постепенно въжето ще се поразхлаби, а аз предпочитам по-скоро да си смъкна кожата от ръцете, отколкото да се оставя да ме убият, без поне да съм направил опит да избегна смъртта.
В този момент ловците на роби започнаха да слагат ездитните и товарни седла на конете, камилите и воловете. Подготвяха се за път, защото до настъпването на вечерта вече оставаха по-малко от два часа. Абд ал Мот се приближи до двамата и попита: