Настъпва моментът, когато двата гураб биват натоварени на магарето. Джалабито взема в ръка една здрава тояга, за да може с нея от време на време да дава насърчителни знаци на дългоухия си приятел, а после и той се качва на него. Огромната сабя се препасва с помощта на камилски поводи, затъква се в пояса и пистолета-гаубица, след което импозантната колона потегля, изпроводена от всички приятели и роднини чак извън селището.
Леят се сълзи, кършат се ръце. «Be ism lillahi» — «в името на Аллаха!» — разнасят се, сподавени от сълзи, благословии. Керванът се спира десет, не, сто пъти, защото на едно място някое магаре хвърля къч и запокитва товара и ездача си на земята, друго започва да се въргаля в най-дълбоката кал, за да се освободи от чувалите, а трето пък се инати, запъвайки се и с четирите си крака, реве като набито на кол и нито нежности, нито удари са в състояние да го помръднат, докато най-сетне десетина роднини се впрягат отпред и го теглят за юздите, а десетина приятели с пот на чело помагат с бутане отзад. Така най-накрая джалабата щастливо успява да излезе извън селището и с къчове, спъване, галоп, рев, вой, ругатни и проклятия потегля да търси щастието си.
От време на време керванът се разделя, за да се събере отново на определени места. Правят се блестящи сделки, преживяват се знаменити приключения. Едни загиват, но други благодарение на своята хитрост, находчивост и упорство бързо увеличават многократно основния си капитал и действително забогатяват.
Някои джалаби дръзват да навлязат далеч навътре в Судан и се завръщат едва след години като преуспели и заможни търговци. Други пък, по-рано може би видни чиновници на държавна служба, са се видели принудени да се захванат с магарето, за да загинат от треска в мочурищата или пък да умрат от глад. Никой не научава къде се белеят техните кости, нито костите на магаретата им. А може дори преди смъртта си да са изяли своите ездитни животни.
Точно на такъв джалаба се натъкна и нашият керван. За арабите той се появи съвсем не навреме и водачът промърмори едва чуто едно проклятие. Но за чужденеца тези хора бяха добре дошли. Той насочи камилата си към тях, подвикна им приятелски думи за поздрав и попита:
— Накъде сте тръгнали? Слънцето залезе. Няма ли скоро да спрете да нощувате?
Облеклото на хората беше много оскъдно. Повечето от тях носеха само нещо като престилка около хълбоците, но всички бяха в бодро настроение. Изглежда бяха направили добри сделки. Не бяха от една и съща раса. Сред тях имаше неколцина чернокожи. Начело яздеше дребно и сухо човече. Доколкото можеше да се различи на гаснещата дневна светлина, мустаците му се състояха само от няколко косъма, а лицето му бе покрито с белези от едра шарка. Този мъж имаше панталони, но от кръста нагоре беше гол. През рамо бе преметнал ремъка на една грамадна пушка. Изглежда смяташе всяко покривало на главата си за излишно — гъстата му дълга коса падаше чак върху плещите му, а видът и прическата й напомняха за скитащите се из Германия словаци, които търгуват с железарски стоки. Именно той се нае да отговори:
— Идваме от Дар Такала и сме се запътили към Фашода.
— Но нямате намерение да стигнете до града още днес, нали?
— Не, утре. Днес ще спрем край Бир Аслан.
— Същото сме решили и ние. Значи можем да си правим компания.
— Господарю, как с възможно бедни джалабита като нас да се осмелят да дишат един и същ въздух с теб? Ще се установим на лагер далеч от вас. Само ни позволи да вземем малко вода за нас и нашите животни!
— Всички хора са равни пред Аллаха. Вие ще спите при нас. Такова е желанието ми.
Тези думи бяха изречени с настоятелен тон. Въпреки това дребничкият джалаби попита:
— Шегуваш се, господарю, нали?
— Не, говоря сериозно. Вие сте ми добре дошли.
— Също и на твоите хора ли?
— Защо не?
— Те са бени-араб. Ще ми кажеш ли от кое племе са?
— Хомри са.
— Аллах керим — Аллах е милостив, но не и хомрите! Позволи ни да стоим по-надалеч от вас.
— Защо?
— Защото не можем да ви имаме доверие.
Той смяташе и чужденеца за арабин от племето хомри, дори го мислеше за техен предводител. Затова бе толкова по-смело от негова страна, че говореше тъй откровено. Европеецът отвърна:
— Да не ни вземаш за крадци?
— Хомрите са врагове на шилюките, в чиито земи се намираме в момента — уклончиво отвърна дребничкият джалаби. — Колко лесно може да се стигне до схватка, а в такъв случай предпочитаме да стоим по-далеч.